автор: heimdall

I.
Хей, здрасти, слънце!

Нали си спомняш, че веднъж те питах
дали не ми е позволено
да се поуморявам някога
от мързела си и от всичко друго?
Разбира се, туй беше реторическо.
Не ми е позволено.
Добре, разбрах.
Ала при все това, ще те попитам пак -
не ми ли е поне това възможно
(et sans rancune, ma petite -
без никаква обида):
от тебе да се възмущавам?
Защото, вярвай ми, понякога си `отвратна.
Такова си мрънкало, мила моя,
такава старомодна моралистка,
при това не си изцяло непорочна;
и толкоз си досадна, мила моя,
че чак се чудя за какво си ми.
И на това самичък виждам отговор:
не ставаш повече за сладки приказки,
а само за едни по-други работи.
Не те било задоволявало?
Уви, и ти не ме задоволяваш
във който и да е от двата смисъла.
Да бе се постарала във буквалния…
Да бях се постарал и аз във двата…
Да беше, божем, глупавка
и да ме слушаше, когато настоявах:
"Бъди прекрасна и мълчи си."


ІІ.
Мъжете са свине, жените - кучки.
Тогава най-щастливите ни бракове
са гадна менажерия.