автор: Miha_Lucho

Главата ми е бетонна,
натежава и ме сгърбва...

Крачките ми - тежки и провлачени
Погледът - задължително не в очите

Помръквам
Всяко движение се превръща
в придвижване

от точка А до точка Б

... с една малка особеност -

Не аз ходя по Земята...
Ами стоя на едно място, а пък с крачките си я въртя. Като хамстер във въртележка...

Много тежко е да въртиш Земята...
Уморявам се още на втората си крачка,
а дори не мога да се разсея - виждам и други като мен, въртят ли въртят... Когато упоритостта лъжовно се е превърнала в смисъл, а движението - в посока...
Дори да съм надвил моята умора, тяхната ме пречупва... Не не дотам че да спра...

Умът пък става зле гримиран илюзионист в сив и скучен градски квартал... Разсейва неграмотно и дразнещо... С рутина, която мразиш... олицетворение на онова, в което се бавно, но сигурно се превръщаш...

Представление, на което Някой Друг те е завел. Дълго и скучно... Не го напускаш - все не идва подходящ момент... Пък и не е прилично - нали този Някой Друг те гледа... Безизразно. Има твоето лице, но не искаш да си признаеш... решаваш че обитава в огледалото. Чупиш го. До следващата витрина, където става същата сцена. Вече навикваш... Освен в малките моменти на просветление, когато издераш нарочно лице си в драка... Вик за друг живот. Не, тук дори драка няма... забрави ли - сив градски квартал... остават ноктите ти... и представлението... и въртележката

А просто съм мъртъв...
Нищо по-сложно от това...

* * *

И така докато си вървя от точка А до точка Б,
ме среща Любовта
разгадала ме,
претърпяла ме

Тя не е просто Някой Друг
а Нещо Съвсем Различно

Подухва в лицето ми със странния си тих повей
като от някакъв далечен свят
и очите ми сами се отварят...
смъртта се оказва един лепкав сън
от който си щастлив
че се е намерил кой да те събуди...

И всичко се обръща,
оказва че Луната имала и страна,
винаги обърната към Слънцето...

Тогава някой ти казва,
че в планината има едно езеро, до което трябва да отидеш
В ясна и безлунна нощ...

Не ти казва вълшебно, лечително, специално и така нататък...
Сам разбираш - събуден -
че в този свят всичко е специално и вълшебно
Отивам с плахи крачки...
Езерото побира в себе си звездите. Спокойно и гладко... Небето се е спуснало в него... Звездите плуват близо до теб
Загребваш с шепи. Съвсем внимателно.
Сега в шепите ти има една звезда.
Плува в топографския океан измежду планините оформени от пръстите ти. Отвъд пръстите ти сякаш е края на света, но това е илюзия.

Ах, да - звездата... Не е твоя, своя си е - но е дошла в твойте шепи. По стечение на обстоятелствата, азимутите и епохите.
Водата изтича измежду пръстите ти.
Бавно или бързо ?
Какво са бързо и бавно ?
Дни ?
Месеци?
Години?
Не знам...

Само знаеш че водата изтича - това е то Времето...

Става ми тъжно...

Глупчо... Нали твоята звезда си остава горе...
вече сте един на друг