автор: FLIGHT_505

Забулен в черно наметало
той се изправя като Сатана,
а долу множеството тръпне цяло
надзъртайки в мрачната душа.

Пристъпва бавно към света осъден
с безкрайна скука в своето сърце
повдига с мрачен смях меча си
държейки пак един живот в ръце.

През цепките на свойто наметало
той вижда долу скотските тълпи
пронизва времето от страх замряло
пробляскващо във техните очи.

Последен мах-и виж във вик ликуващ
се слива озверялата тълпа,
а той стои-скучаещ и нечуващ
пороя осъдителни слова.

Стои той и държи в ръката
оръдието на всеобща мъст
проникнала в сърцето самотата
е черна като влажна мокра пръст.

Но идва ден във който той умира
тоз верен пратеник на всяка мъст
ала дори тогава радост не намира
в последното си ложе-черна пръст.

Преживе беше той самотен
самотен си остана и в пръста
той нищо не поиска от живота
и с нищо радостно не го дари смърта.

Макар,че аз за него няма да заплача
то нека спомняме си тези редове
не знае никой мъката в сърцето на палача
не е ли хващал тежък меч в ръце.

Жоро Заяков ® април 1988 г