автор: Mojsei

Авторът на даден текст не просто застава пред съда на своето произведение, което е пуснато в самостоятелен полет сред читателската аудитория…Той е закодирал в него себе си и обратно - всеки свой текст той носи дълбоко в себе си, като част от себе си.
Текстът е безупречното огледало, което разкрива образа на своя създател, но нещата не са така прости и връзката съвсем не е автоматична…Колко текстове престояват десетилетия и столетия, преди да бъде разкрито тяхното значение, а с него и образа на автора? Потребностите на всяка епоха издигат едни автори с техните произведения и смъкват други, преоценяват такива, които са се смятали като безспорни авторитети, преоткриват такива, чийто текстове са отлежавали дълго време в нечии архиви…Автори и читатели, текстове и критика, критика на критиците, потребности на епохата и господстващи интереси - писмеността като форма на съзнанието е страна на общественото възпроизводство, свързана с усилията на много хора, касаеща всички като носител и изразител на духа на епохата.
Под автор аз разбирам не всеки, създател на някакъв текст, с което правя разграничение между автор и идеолог. Аз говоря за онези, които чрез перото изразяват и утвърждават духа на своето време, но не по направената поръчка на господстващия интерес, а по линия на неговата необходимост, която не е така лесно да бъде разкрита, но нали в това пък се проявява особеното място на интелигенцията в обществото? Това са хората, които живеят с порива на свободата при конкретните обстоятелства, а днес става все по-ясно, че човечеството продължава да се оплита в паяжината на нерешени с векове проблеми, но чието решаване е поставено на дневен ред като потребност.
Художествената литература е едно от огледалата на своето време, но писането на текстове все още не е художествена литертура и още по-малко пък е решение на проблемите на времето, макар че то е предпоставка на всичко това, една от неговите предпоставки. Обобщеният образ на твореца, като среда на неговото съзряване, като среда за неговото раждане е общността на интелигенцията - общност, която практически решава проблемите на обществото и за целта използа и силата на художественото слово…
България е страна с много интелигентни хора, но без интелигенция… Интелигентните хора се групират и обединяват, за да решават проблемите на собственото си оцеляване и развитие, което не може да стане без формиране на съответните общности и те ….. възникват - спонтанно, упорито и повсеместно кълнят и, в частност, Интернет е също такаква територия. И какво правят тези интелигентни хора, уплашени за собственото си съществуване? Включили се чрез технологиите в световното информационно пространство, те се боричкат помежду си, събличайки махленските си одежди и навици - това е неизбежно. И на повърхността бушуват завистта и злобата, боричканията в най-невероятните форми на интригата и манипулацията, групирането и прегрупирането на микроравнище и пр. И в цялата тази еуфория проблясват нови интереси, ах, тези вечни интереси, сред които се чуват гласове и за приятелство?! Но интересът не е просто доброто намерение или благовидните пожелания, той си пробива път през сблъсъка на различните му носители. В такъв случай да приветстваме процесите в новите им измерения, да се борим помежду си, кой както може, за да се видим като различни, а не като сива маса, благодарение на което ще стане възможно да тръгнем от себе си, но оглеждайки се в очите на другия, а това е първият полъх на интегрирането на интереса, за да става общ в лицето на новите общности. Няма кой да направи това освен самите интелигентни хора, които винаги досега са се оставяли интереса им да се заграбва и управлява от други…