автор: batteria

Пръстите са студени. Голотата боде като бучка лед поставена върху клепач. Кожата е суха. Без мирис. Пергамент, с невидими букви, които настръхват под устните. Бедрата са покривка, която се свлича. А устните нагарчат. Това е блед лъч от нощна лампа, осем ъгъла в краищата на един куб.
И писък в оранжево, скрил се под масата. Заплел се в паяжините преди паякът да протегне хищни устни. И въздух, който не достига. Това е зала, с червени дълги пътеки, стройни редици от кресла, в зелено, от двете страни, неонови отблясъци на натежали от умора полилеи. А също и шепот, бяла кърпичка, чийто ъгъл с инициали се показва в горния край на дискретен джоб. Сакото е бледосиво. Обувките са с шест дупки за връзките, а подметките са изхабени. Глезенът е тънък, висок, а подбедрицата е стегната. Мравките се изкачват нагоре по мекия овал, като полумесец, после изчезват в чупката. Думите свиват лакти и преплитат пръсти. Вкопчени една в друга се провират между хората. Пред някои устни затаяват дъх, пред други пищят. Някои лягат в скута, други се увиват като шал около телата, като жартиер по гладка, бледа кожа. Провират се през илиците и с мокри езици повдигат косъмчета, докато изкарат мислите им на повърхността. Завесите се отдръпват и сцената се оказва широка и празна. Отнякъде извира туширана, кадифена топлина. Прегръдката й натежава, пари. Краката се кръстосват и мравките вече излизат от ушите, устните, показват се като нефритени сълзи в ъгъла на очите. Залата изтръпва като море, погалено от ненадеен студен вятър. Реверите се обръщат, светлините се къдрят. През пролуките се провират оживени гласове. Те се борят, въргалят се по пътеките. Изкачват се до лампите и увисват там, на дългите си крака от слюнка. Някаква капка потъва в пъпа, коремът се стяга и по него вече тича невидим ток. Тревите са по-остри, а глухарчето настръхва. Кожата под ноктите избледнява, а пръстите правят бели, дълбоки резки върху дланта. Дъхът се спира някъде в корема, после се препъва някъде под ребрата, извива се под лопатката, завърта се около слънчевия сплит, драска по трахеята, после забива нокти в гърлото. Вкусът е на листо от мента, а миризмата й запушва носа. Слепоочията пулсират, а ритъмът сякаш повдига пода. Пространството се свива, после отпуска, свива отново.
Някъде зад последния ред някой обгръща програмата, за да прочете имената на участващите. Хартията се оказва мокра и се къса на малки парченца. Буквите са прозрачни като пипала на отровна медуза. Някакъв ластик се къса и двата му края удрят като камшик в стените. Ако някой вдигне ръка под пръстите му ще се чуе съскащия звук на прегоряла струна.
Пространството вече не е куб, не е и кръг. Цветовете се преливат като във водовъртеж. Отдалеч прилича на торнадо, облечено в бледочервена прокъсана рокля. Бедрата под плата се извиват, като устни, които облизват, пристягат и леко хапят. Цветът на ушите прелива в огън и бученето на отдръпващите се пътеки не може да го угаси. Електричеството се изкачва като пунктир по гръбнака, докато стигне до атласа, изкачи силвиевата бразда, спусне се уморено по извивката на ноздрите и застине някъде, в дупката за обеца под устната. Езикът на роклята е палав, игрив. Закача се за ръба на панталона, между зъбците на стегнатия цип, играе си с желязното копче под пъпа. В косата, някъде отгоре и косо, се изливат букви. Пухкави и плътни като дъждовни капки, които се спускат надолу по гърба, прегръщат талията, повдигат торса...
В момента, когато вятърът обръща посоката, суфльорът, скрил се в мидата, прелиства шумно томчето с черни корици и името на автора се чупи като стъклена играчка. Разпилените парчета боцкат петите, а кръвта е бледа. Убоденото крещи с тъничкото гласче на нокът, който се провира в нежния улей на ушна мида. След малко ролите ще се разделят, хората ще се поклонят. А вратите в противоположните посоки на залата ще се отворят. Отвън ще нахлуе булевардът. С клаксони, асфалт, прожектори, минерална вода, кутии от цигари, ключове, които проблясват преди да отключат познати врати.
Лека нощ.