автор: venoi

С почит към Р.Кьоно

Вчера, казват,
Ни били видели -
Мен и Богданели Смели
(Малкият ми син. Малък, но
незаменим, неустоим и несравним) -
Как, докато из парка
Сме вървели
Сладко, сладко сме се смели
А, освен това,
В ръцете си умели
Сме държели
Няколко къдели бели
От които сме изпрели
Прежда, чудна, несравнима
После пък, изглежда
Че от тази прежда
Сме били изплели
Две фланели -
Пухкави и бели
Само че загадка
Тука има,
Засега необяснима
Аз и Богданели Смели
Дели сме ги сврели
Тез фланели
Не мога аз
Да се начудя
А ги търсихме до изнемога
Както и да е...
Врели-некипели
Всичко туй е май
Как ли са се появили
Тези мисли мили
В главицата ми умна?!
Аз комай, отговора знам
И сега ще ви го кажа сам
Просто моята муза
Някакви картофи бели
Бели долу в камбуза
И едната нейна буза
Е насинена
Щото ме ядоса
И ръката ми я
Цапардоса
(И сега музата
Ми е вбесена)
„А защо пък в кабуза
Бели картофи твоята муза?!"
Все някой от вас ще попита
Ами, защото
Аз и моята муза
(долу в камбуза)
На яхта една сме точно сега -
Цяла яхта, да!
Бяла, сред морето засияла
Лекичко се люшка
От вълни лениви
И игриви
А докато в камбуза
Както вече споменах
Мойта муза
Бели картофи
Аз на палубата
Без страх
Се излежавам
Атлетичен и гол
Под тента шарена
Съм се изтегнал
Но...

Край на част първа