На моя национален празник.
Откъде започваш и къде свършваш, Българийо? Като нишка от пресукана вълна си. Следите ти се губят някъде назад, сред незримото, неусетното. Виждал ли те е някой? Как се раждаш от безкрая? Може би оня слепец, живата памет, в чието слово си живяла ден след ден, век след век. Оня, който давал очите си, сърцето си, за да не скъса нишката. Безокия, дето само чувал- спомените и виждал чрез теб и за теб. Оня, дето пазел като гледеца на слепите си очи първия ти рожден вик "Тук!" Вик, дето се забил като копие с конска опашка в сърцето му.
Оттам ли започваш, Българийо? Този сляп взор ли си ти? Този взор, който събран в едно око повеждал децата ти в тъмата на оная нощ, която ни ослепява. Ти ли си едничкото око, водело стотиците слепи сред тъмнината на мълчанието ти? Ти ли си едното око, избодено от въжето на бесило, там, нейде, край град...
Къде са очите ти, Българийо? Изплака ли ги в Родопите? Избодоха ли ги в Баташките черкви? Простреляха ли ги на Вола?
Виждаш ли ни, майко? Чуваш ли ни? Преде ли нишката още оня слепец, който те превръщаше в очи и очите си в теб...
Повярвай, Българийо, навива се кълбото на дните ти. Слепите гледат. Взехме вретеното и го забодохме в душите си, в словото си, за да ни е по- лесно да тъчем халището ти от дни, лица и очи.
Чуваме те, виждаме те. Не ослепявай, Българийо! Качена на всичките думи, които изплакахме и израдвахме за теб, ти си там където раменете ти крепят небето, а косите ти се сливат с ръцете на слънцето. Погледни ни отгоре и виж нишката.
Виж халището, дето тъчем векове. Пожарища, ятагани, бесилки, кърви и песни. Песни, стонове, плач, менци и вино. Девойко, мори юбава. И думи. Твоите думи, Българийо, твоето слово, от което онемяваме.
Погледни се! Не си ли красива? Не се страхувай от очите си.
Гледай и се издумвай. А ние ще притуряме глас, да ти пригласяме. И да те виждаме.
Красива си! Звучна си! Издумваме те. Жив е слепеца. И разказва...
И вървим, вървим, вървим...
Приеми сълзата ми, майко!
***
Честит празник!