автор: osi4kata

Осъмнах пак със сенки под очите...
Събуждам се кошмарно уморена,
часовникът крещи сърдито,
нетърпелив е напоследък с мене.
А уж съм будна преди изгрев слънце...
Унасям се във бездна от кошмари,
ти знаеш мисля - на разсъмване
човек сънува със отворени очи и пари
лютиво утрото. Между кромид и чили...
Часовникът подскача върху шкафчето,
като свекърва без език безсилна.
Чаршафите ми, потни и намачкани,
са впили ноктите си в мене...
А трябва вече да съм станала...
По същото такова време
преди години пеех в банята.
Фалшиво. Но на кой му пукаше...
И пиех врялата вода от душа...
Денят тогава розов се разпукваше
и птичка с беличко по гушата
кълвеше от ръката на съседа,
протегната като ръка на Бога
между небето и земята.
Смених до днес съседи много,
но този си го спомням ясно...
Художник беше. Наградиха го посмъртно...
Децата му продадоха картините,
ателието, мраморната маса.
И като малки слепи къртове
се скриха да живеят под земята.
Тогава ги презирах, ала после...
И аз изгубих нишката и смисъла.
Зарових се в тортА. Въпросите
се изпариха от главата ми. Поисках
да стана по-голяма от възможното,
натъпках се с нитрати - да порасна...
и НАТЕЖАХ. Надута до безбожие,
но куха вътре. Да, сега съм празна.