автор: jeck

Вятърът духа навън, сякаш през годините назад и ме връща към детството ми, към кoрените ми...
Есента на 1957... Една млада жена напуска рано преди зазоряване родното си село Станево, Ломско.
На изток, откъм Дунава, над стройния ред тополи, съпровождащи реката, небето леко просветлява и се преобръща в млечно-синьо. Звездите избледняват.
Тя се качва на първия утринен автобус за Лом, откъдето ще хване влака за София, а оттам - за Сливен.
Там, в Балкана над село Бяла, на мина Качулка, работи брат й. Формалният повод за пътуването и е да му занесе повиквателната за казармата, която са получили в къщи. Но по-сериозният повод за нея е да потърси работа, че тук, на село, единственият избор е в ТКЗС-то, където и тя работи две години като отчетничка.
В Сливен имат роднина - първи братовчед на баща и - генерал от армията и тя се надява на помощ от негова страна.
Докато тези мисли се въртят в главата й, влакът неусетно пристига в София. На Софийската гара по обед е шумно и оживено. Тълпи от хора пристигат или заминават за някъде. Мъжете са с характерните широки панталони с маншети, жените - с пъстри, най-често басмени рокли. От едната страна на гарата се строява група бригадири - стягат се да отпътуват за някой национален обект.
Но тя няма време да разгледа цялата тая шарения - има само час до тръгването на влака за Сливен.
По-късно, в купето, седнала до прозореца, тя не може да откъсне поглед от чудните природни гледки, които бягат навън.
Полята, в които жътвата отдавна е приключила и стърнищата със сламата останала тук-там светят с мека светлина на бяло злато, реките, промушващи се под мостовете, небесата, облаците, бягащи по тях, Балканът, който ту се доближава, ту се отдръпва надалеч.
С отдалечаването и от родното и място тя усеща едно нарастващо вълнение в сърцето - хем тревожност и боязън пред новото и непознатото, хем любопитство и стремеж към него.
Но когато се загледа в бързосменящите се природни картини, се отвлича от мисли и сърцето и се отпуска.
На Сливенската гара тя веднага запитва за автогарата и тръгва натам за да не изтърве автобуса за мината.
Когато се качва в него, вижда че той е почти пълен с мъже, само на предната седалка седят две жени. Тя си намира място и сяда до един възрастен мъж. Изглежда, пътниците се познават добре, защото веднага се усеща любопитството и по-специалното внимание, което обръщат на един нов човек. Добре, че автобусът потегля скоро, напуска града, навлиза в гората и лека-полека започва да се катери по могъщите рунтави плещи на Балкана. Зареждат се завои, изкачвания. Равнината остава назад, там-долу сякаш никога не я е имало. Рилка, като дете на Дунавската равнина изпитва известен страх пред тази сурова природа, навъсените гори, величествените гънки на Майката Земя.
Когато стигат мината, вече се смрачава. Тя попитва за брат си и веднага я насочват към една от къщичките. Под вратата, на която тя почуква, се вижда ивица светлина. Отваря и млад, среден на ръст мъж, с красиво лице и гъста, черна коса, сресана назад.
- Добър вечер. Митко тук ли живее?
- Да.
- Аз съм сестра му.
- Добре дошли. Заповядайте, влезте, той скоро ще си дойде.
В стаята има още двама души. Стая за бекяри с 5 легла.
Скоро се връща Митко.
- Како, каква изненада! Добре дошла! Как си, добре ли пътува? Как са нашите на село...?
След като разменят по някоя дума той я запознава със съквартирантите си - мъжът, който я посрещна се казва Тодор и е най-близкия приятел на Митко.
Рилка търси да започне някаква работа, но двадесетина дни без резултат. Нейният роднина - генералът, не приема да ходатайства за никого - той е принципен комунист. (Няколко години по-късно, през 1961, той е осъден на 5 г. затвор в "Процеса срещу генералите" - ген. Анев, Горуня и др. , които са заговаряли да сменят Тодор Живков - и след затвора е в немилост пред властниците до края на живота си - 1987 г. Името му е ген. Динов (съкратил си е фамилията от Динолов) - тогава бил едва 45 годишен, но вече генерал. Преди 9-ти септември имал смъртна присъда за антифашистка дейност, но баща му продал своята част от нивите в село Станево за да плати на адвокати да я обжалва и успял да го спаси, заменили я с доживотна.)
Рилка не успяла да започне дълго време работа, но през тези двайсетина дни се опознават с Тошко, харесват се и решават да се оженят. Слизат в Сливен с автобуса, вечерят в ресторант "Зора" (той и поръчал цяла тавичка с кебапчета, пък тя, като била чувала, че ги правят от конско месо - не ги опитала даже), пренощуват в хотела със същото име и на сутринта заминали за Карнобат.
Там гостуват у братовчедки на Тошко, които им стават и свидетелки при разписването в общината. Както му казват - "Пристануша" - без да питат бащи и майки - особено на девойката.
Тошко завежда невестата си в своето село - Крумово градище - край Карнобат, където я представя на родителите си. Правят малка гощавка и двамата се връщат на мината. Митко скоро си тръгва, натоварен и с нелеката задача да съобщи на родителите си, че сестра му е пристанала на другия край на България.
След седмица-две Тошко си взема отпуска и младото семейство отива на гости в Станево. После, когато се върнали обратно на мината, Рилка успява да намери работа по чл. 64 от Кодекса на труда (т. е. замества жена в отпуск по майчинство) - става касиерка в стола на мината. Тук тя работи през цялата 1958. Към края на годината разбират че е бременна. От предприятието обаче и отказват изплащането на отпуск за бременност и майчинство, защото замества жена, която е в такъв отпуск в момента.
Но чрез профсъюзите успяват да издействуват изплащането от някакъв друг фонд.
Така, на 28. 05. 1959г. в 1ч. в Карнобатската болница съм се появил и аз на бял свят.
След изписването ни от болницата сме отишли в селото на баща ми.
Там сме останали два-три месеца, докато баща ми се е върнал на работа.
Майка ми определено не се е чувствала комфортно там и не е била доволна от хигиената и методите на бабите - мащехата на баща ми и баба му.
Разбира се - старата баба командваше. Баща ми беше останал без майка на 5г. и дядо ми се оженил за една жена без деца (неговите бяха 7 - баща ми има 6 сестри), но тя нямаше думата там. Майка ми ми е разказвала, че старата - баба Коля - ми е връзвала ръцете да не си разчесвам пъпките от комарите (въпреки, че сега знам че повиват на пеленачетата и ръцете за да не си удрят и драскат неволно лицето, от което се плашат и реват), също че дъвчела хляб и ми го давала в устата.
От Станево дошла прабаба ми - Зорка - да види внучето и да погостува малко на сватите.
Наесен сме се върнали на мината, където сме изкарали зимата и пролетта и когато съм бил на годинка - през май 1960 - сме отишли в Станево. Майка ми с мен пътувала с влака, а баща ми дошъл с мотора, който наскоро си купил - "Ява" - и се върнал щом му изтекъл отпуска, а ние сме останали цялото лято там.
Когато се върнал, той си намерил работа в града, в текстилния завод "Георги Димитров" и напуснал мината. Наел квартира в града и я постегнал. Когато сме се прибрали и ние от Станево, сме заживели там. Тук, в квартал "Комлука", сме живели точно една година.
Майка ми ми е разказвала как веднъж след продължителен дъжд (може да е имало и земетресение), когато сме били на леглото с нея, изведнъж се откъснало парче от мазилката на тавана и паднало на леглото малко след като тя ме вдигнала от това място и ме взела в ръце.