автор: diOGNENka

Море - огромна, нечовешка длан,
да, толкова голямо си ми нужно,
не ми е нужен цял световен океан,
щом имам теб, във вечер тъжна * ...
Във вечер тъжна, или във зори
- когато ново Слънце ми даряваш -
от твоите води изплувало, гори,
подпалва в миг небесната жарава.

Вълшебен миг! Небе - като палитра,
от всичките бои накуп, във шарка ...
И плувам, нямам нужда от молитва
и икона, сама аз - водна нестинарка!

Ти плувал ли си нявга рано призори,
и срещал ли си Изгрева кат' празник?
Съприживял веднъж любовните игри
на огън и вода, не си живял напразно!

Мислителят, Роден изваял е приседнал
- за неизкушените и земни, по неволя!
Усамотен, в екстаз водите ти възседнал,
Мислителят е: "тяло, плуващо на воля" ...

Хармонията ни е с обяснение химическо:
водата морска, плазмата човешка, почти ...
едно били? В съзнанието мое еретическо
една симфония от мисли и вълни звучи!

___________________
* 6 август 2003
за текст с илюстрации, посети:
http://www.diogenes.bg/diognenka