автор: Orlinator

Вървял ли си по улицата, някога? Най-вероятно си вървял. А аз не съм вървял по улицата, абсолютно никога. Защото съм роден със слаби крака, и от както се помня стоя в една инвалидна количка. Жалка гледка съм, с моята инвалидна количка, и майка ми, която ме побутва, вече на стари години, и събира пари, за да ми купи от онези с мотор, за да може после спокойно да умре, знаейки, че няма кого да бута.
А винаги съм искал да знам какво точно е да вървиш по улицата, гордо, с бодра крачка, или пък бавно и с наведена глава. Да извършваш моторни движения на двадесетина мускули, с това да манипулираш крайника си, и всичко това толкова натурално. А не да те бута майка ти, и ти да разглеждаш удивено хората. Разбира се, разглеждах хората, когато бях малък и ме водеха на училище. Сега просто им хвърлям по един пренебрежителен поглед, и впервам очи напред, в онази точка, която винаги се намира малко над челото на поредния вървящ. До тази точка дори ти не можеш да стигнеш, със здравите си крака. Дори и да полетиш, няма да можеш. Каквото и да измислиш, няма да можеш. Само в тази точка ние двамата сме равни, защото само в нея не можем да съществуваме.

Добре поне, че не съм инвалид духовно. Познавам много други такива деца, бавно побъркали се от вида на широката поляна, на която засмяни момиченца берат цветя. От дискотеката, в която всички танцуват. От атлетите, които бягат по телевизията. От завистта към вървящия. Аз - аз някакси се запазих, може би защото не гледах децата, нито дискотеката, нито телевизия, защото гледах себе си, а когато виждаш само себе си, не можеш да завиждаш на елементарния дар на останалите. Но все пак, продължавам да искам, продължавам да искам да танцувам, да танцувам в някой бесен ритъм, и краката ми да се кълчат, да се кълча и аз, ако ще после да падна и да умра.

Няма да обяснявам всичко това на попа, към който ме е повела майка ми. Тя е вярващата християнка, не аз. Не бих могъл да се уповавам в един Господ, който би позволил да ми се случи подобно нещо. Вместо крака да ми даде две колела, и нищо повече. Ако го имаше, поне би му хрумнало да ми даде някаква надежда, някоя хубава звезда, някой и друг мъдрец, или да ми каже как да се оправя. Или да ми каже, че ще отида после в Рая, или че плащам за нечий грях. Нали за всичко което правел си имало причина? Е, за мен няма. За това за мен, той не съществува. Виж, майка ми е друго нещо, тя е напълно сигурно, със сигурността на излъгания, измамения, със сигурността на убития от камъните на несъгрешилите, че като е износила едно сакато копеле е поела задължение да си плати за предните грехове. Величае се, нали? И аз така си мисля, но не смея да го кажа на никого, освен на теб. Величае се, защото вижда в себе си Мария, грешницата - тази, която после става добра. Мамо, по дяволите, ти можеш да си добра и без да вярваш в Бог, или поне без да натрапваш вярата си. Но няма да й го кажа, това означава да подиграя единствения човек, който някога ми е помагал. Не защото останалите не искат, просто защото не знаят как.

Влизаме в църквата, и голямото разпятие ме посреща. После ще поговорим с попа, сега слушаме литургия. Един брадат човечец, и той изморен от цялото това прекланяне пред невидимото божество, говори на език, който никой друг не разбира. После всички се кръстят, включително и аз, за да не се чувства зле мама. Литургията свършва, и ние отиваме при него. Естествено, че тя ще говори - не че аз не мога, просто не знам какво да му кажа.

- Дядо попе, ти си свят човек, знаеш това-онова. Как мога да изцеля това чадо господне?
- Знаеш ли, жена, ще ти говоря направо. Днес и само днес. След толкова много години, години, в които ти всеки ден ми задаваш този въпрос, и аз всеки път ти отговарям, че ще бъде, когато Той реши... Започвам да се чудя дали още е на небето, дали не си е заминал, да помага на някой друг. Виждам детето ти, макар и да не говоря с него, може би то не иска.

Не смея да се обадя, а той продължава.

- Но ще ти кажа две приказки. Има едно поверие, народно, а народното поверие ще е от дядо Господ - ако някой друг си отиде от земния живот заради това ти чедо, то Господ ще даде здраве на теб и на рода ти, и слепите ще прогледнат, глухите ще чуят, а сакатите ще ходят. Не знам дали ще има такъв човек някога, може да не го познавате. И това е.

И тя мълчаливо се обръща, и излиза, и не вярва, че той и е казал, че не вярва вече в Бога. Или че се съмнява. На нея й е все едно, а аз я утешавам, че светият човек е казал - може и да стане нещо. За пръв път каза нещо различно в последните двадесет години. Двадесет години един и същи въпрос, как да дава различни отговори. Беше загубил воля да обяснява, беше загубил воля да обяснява на мен, на майка ми, а накрая да обяснява дори на себе си как така чудото оставаше да виси във въздуха, как така Господ не ми дари едни читави крака.

След пет дни проходих. Затова ще ви разкажа за Мира.

Мира беше стара жена, на около шестдесет, може би дори седемдесет години, но по нищо не й личеше - жизнерадостна, щастлива, с три сина и четири внука, тя се беше посветила напълно на почивката след дългия си живот като тъкачка. С малката й пенсия, почивката не била особено скъпа, но кого го интересува, всъщност - нали линията на нейния живот вече не се преплиташе с чуждите, нали вече беше хвърлила камъка в езерото на потомствеността и чакаше да види докъде ще стигнат вълничките? Както и да е, нейните вълнички не стигнаха далеч.

Отишла да говори с попа веднага след майка ми, и първо попитала защо се редим да говорим с него, а той й обяснил как моите крака никога не са се търкали в земята, как никога не съм се чувствал жив, и как той се чудел дали има Бог, вече, щом ми изпраща такова голямо страдание. И жената поплакала малко, и се отказала да пита своето си питане, да има Господ повече време, така си помислила жената, да може да реши какво да ме прави. Но после се сетила, че Господ сигурно няма да реши, защото е много зает, че сигурно никога няма да се сети за моята си драма.

После дошла у нас. От там я познавам - беше слаба жена, но все още - жизнерадостна, усмихваше ми се, питаше ме как се чувствам, а с майка ми говореха за милосърдието. И тя питаше - как може да се оправи детето. И тогава аз й разказах, как ако някой отиде на небето, ще се изцеля.

Какво направила Миа, сигурно вече се досещате. Или не. Аз не мога да знам. Събрала децата си, и внуците си при себе си, и им казала колко много ги обича, как душата си би дала на Дявола, само те да са здрави. И ги попитала дали са здрави, един по един, и те казали, че са здрави. Тогава тя се усмихнала, дала им малко селско сладко, малко от манджата си, и те си тръгнали, щастливи, макар и неразбрали защо простата тъкачка им казва, че ги обича, все едно ще ходи на фронта. Дърта квачка. Това решили. И нищо чудно, тя си била дърта квачка. Това ми го каза на следващия ден, когато пак дойде да ме види. Била ги чула във входа, но не й станало тъжно, понеже така или иначе от нея нямало никакъв смисъл. Понеже била само поредната вълничка, не тази, която хвърля камъчетата.

На следващия ден тя не дойде. И на по-следващия.

Мира отишла в гората, само с бастуна си и една дисага с хляб, седнала на една по-просторна поляна. Запалила огъня, и хвърлила хляба вътре, и после, когато се вдигнал пушек, запяла една песен от своята младост. И се появил ангел.

- Жено, защо пееш песни, които са на старите времена, защо палиш огън там, където огъня вече е слаб, защото властва човека, защо стоиш в дивото, което скоро ще бъде опитомено?
- За да дойде при мен ангел, и да ме попита защо пея песните на старите времена, защо паля огъня там, където властва човека, защо стоя в дивото, което ще бъде опитомено. И после, като му разкажа, да ме прибере при Бога.
Че защо ти е да те прибираме, ти имаш още пет години да живееш, и после да те съдим?
- Знаеш ли ти, за едно момче, ей тук, от града, което не може да ходи?
Знам за много такива.
- А за това момче, което иска да танцува, иска да ходи, а само стои, тъжно, и чете книжки - за него знаеш ли?
- Не знам.
- Е, вече знаеш. И ми каза, попа, че ако ме прибере Дядо Боже при себе си, даже и в пъклото да ме прати, туй момченце ще ходи, и ще танцува, и моми ще задява. Само това искам.
И така да бъде.

И ангелът хванал баба Мира за ръката, и снел от нея товара на годините, за да бъде пак млада и красива, и я завел при Дядо Боже. А той без да я съди, я прибрал при себе си.

И после, на петия ден аз проходих.

А сега стоим, с теб, и танцуваме. Около нас има хора, а аз кълча краката си, всяка стъпка е премерена, музиката ечи. И някъде над нас сигурно е и баба Мира, макар и аз още да не вярвам в Бога. Просто се сетих, че попа си беше измислил - това не беше народно поверие. Беше гръцко. Херакъл така го бяха спасили от смърт. Но нищо, нали аз ходя, и танцувам. И вярвам не в Бога, а в баба Мира.