автор: Fabiana

Виж морето колко е притихнало.
Бушувало нощес, сега е укротено.
Рисуваш с пръст по пясъка,
рисуваш спомени, мечти...
Гларус отнейде долетя
и сякаш пусна котва на брега,
заръфал настървено кифла.
Водата те докосва, по - нежна е
от твоите ръце, но майсторски
изглажда и заобля всеки камък.

Заслушан в ромола на времето,
което се процежда
през сребърните ти коси
и искаш поне за малко
да поспре, за ден, година, две...,
но слънцето неумолимо
се плъзга зад близката,
назъбена гора и сякаш
спомените в теб прорастват
като каменни игли,
достигат до сърцето
и няма как да не боли,
за гларуса, за златния рисунък
за несбъднатите ти мечти,
за времето изтекло.