автор: fightingone

- Сънувам кошмари.... - той ме събужда с изпотена ръка. Толкова съм сънена, че не осъзнавам какво става.
- Добре, добре, случва се... Хайде, спи сега! - опитвам се да спечеля време преди реалността да ме хласне по врата.
- Не мога, имам кошмари, студено ми е - устните му са посинели, а по челото му е избила студена пот. Едва осъзнавам, че нещо става. Нещо не е наред. Хващам го за ръка и го водя да пие вода. Намокрям челото му. Целувам го по устните. Прегръщам го. И бавно, много бавно разбирам, че той ВЕЧЕ се е преселил в друга реалност... Стоплям краката му, завивам го и го моля да поспи. Колкото може. Моля го да мисли за нещо хубаво и да се опита да прогони кошмарите. Аз не мигвам цяла нощ. Студено ми е. Ужасявам се, че трябва да се справя с тази каша. Знам, че за мен е късно да се преселвам където и да било ...

***

Ако е вярно, че душата си има близнак, то моята го срещна. Сигурно се питате как го позна? О, безпогрешно! Трудно ми беше да я изслушам, после да й повярвам и накрая да я оставя да ме поведе. Всичко, което ни впечатлява, но е маловажно, остана назад. Душата ми като куче надушваше следата. Дърпаше каишката силно и не ми позволяваше да се отклоня. Разбрах, че ТЯ води, а не АЗ. Защо бързаше така? Ясно беше, че е открила нещо, което я привлича, но защо да не си поема дъх? Да премисля. Да анализирам. Да не се втурвам така презглава. Чакай! - виках - Не мога, важно е! - бързаше тя...
На срещата се вълнувах много. Беше ТОЙ. Онзи, към когото тичахме. Няма време за приказки! - досаждаше ми тя и аз се ядосвах, че ни прекъсва ухажването. Борих се кратко. После изведнъж разбрах, че всичко е предопределено. Моята душа беше срещнала близнака си. И бързаше да го спаси. За да бъде спасена и тя.

***

Занемарим ли душата си, тя намира странни проявления. Не я ли чуваме, говори по абсурден начин. Не я ли обичаме, причинява ни болка...