автор: desiteneva

Истина е. Само аз съм те имала. След мене може да имаш много любови, но само аз познавам така добре душата ти.
Нужни ми бяха девет лета, за да достигна до най-скътаните кътчета на сърцето ти и да донеса със себе си радостта и светлината, от които си се нуждаел през целия си живот. И ти ме приветстваше. Беше протегнал ръце към мен в очакване да е завинаги, за да ти е топло и хубаво. С мен... Сега си сам. Аз съм далеч от теб, но ти сам пожела да бъда ничия. Вече не нося желаната с години топлина и не разтривам уморени след дълго пътуване нозе, както някога правих с твоите. Ти все бягаше. Бягаше от мен, от любовта ми, от сълзите в очите ми, от силното ми женско рамо..., а всъщност бягаше от себе си. Сега си сам, както винаги си искал. И си се скрил зад маската на безчувствие, която така ти отива... Ти си вече по-твърд и от камъка, с който посегна да ме замериш на тръгване. Но не съвсем. Не и напълно, защото докато ме има, докато все още съм част от този свят, ще бъда неотменно част и от теб самия. Един захапан край някъде дълбоко в ъгъла на душата ти. Едно невидимо присъствие, което ще съзираш единствено в крайчеца на очите си, когато се оглеждаш нечии две чужди очи. Ще ти напомнят за моите "като на разплакана сърна", както често ми казваше. Но не съвсем. В тах няма да откриваш онази насъбрана от дългите мигове на щастие тъгa. Няма да усетиш топлата нежност, с които те те съблазняваха и те молеха: "Ела и остани завинаги!" Сега кой ще приюти бедното твое изстрадало сърце... Аз съм ничия. Надбягвам се с времето, спомените, вятъра. Все още съм онази същата лудетина, която ти държеше за ръка, за да не изпуснеш от погледа си. Но съм господарка на самата себе си. Това го научих от теб, помниш ли? Но защо тогава ти си така слаб? Или аз, когато си отивах с вечерта отнех мъжката ти сила?
Ти си горд. Това оставих след себе си. Една безумна гордост, сляпа за любовта ми. Но все още те обичам.