автор: pasata

Защо забравяме за обичта
в мига, когато коварно
нападне ни страхът,
нелепото усещане за самота сред другите,
безпомощността...
Гневът и суетата ли са най - истинските ни
и неостаряващи творения?
Къде си ти - къде съм аз:
какво се крие в този поглед -
пелена неразгадани краски -
всъщност маска!

Защо тъй бързо се предаваме,
щом болката от чувството, че сме забравени,
ни повлече в порой от кал и мъртва страст?
И търсим, взираме се
за отрова и спасение
от цветето на злото -
самосъжаление...

И в тез безкрайни битки
със собствените си илюзии, с мътилката,
запушила най - съкровените ни сетива,
пропускаме да забележим,
че близките, децата ни, любимите,
приятелите,
все тъй до нас живеят, дишат,
сърцата им туптят,
ръцете все още за прегръдка
са протегнати,
очите - тъжни или весели,
готови пак са да приемат
топлина и светлина.

И не почувствахме ли там -
дълбоко в себе си,
че болката не е в неудовлетворените
желания,
а в невъзможността да сгрееш,
да докоснеш, да си част от сърцата,
които обичаш...

И ето мойто откровение,
със вярата, че слънцето все още свети:
Дори за миг единствен,
в който си накарал друг
да е изпълнен с щастие,
си струва да забравиш себе си
и дълго гледаните стръкове тъга!
Та, пламъчето нежно в
устните на този някой
и сълзите на благодарност,
не са ли най - голямата отплата
за всичките ти неизплакани страдания!