автор: vintersorg

На един хълм...край едно село....в една хубава страна...с един хубав народ...има едни останки...от едно древно селище...наречено от местните Бабин град.

-Добре де, дядо...ами защо пък се нарича Бабин град ?

Този въпрос ме изненада. Ах, хлапакът му с хлапак! Постави ме на тясно, като на шега! Но аз винаги имам готови отговори за всичко и в този момент торбичката с хитростите отново влезе в употреба. Наведох глава към малчугана- очите му гледаха втренчено и умно, сякаш очакваха от мен да разкрия най-голямата тайна в цялата вселена, да кажа,че Земята не се върти или че Млечният път е всъщност от маргарин. Какви очи! Все едно си застанал на ръба на огромно езеро и гледаш в него. А то стои кротко, невъзмутимо и дълбоко...неизмеримо дълбоко.
Вгледах се в тези очи и се усмихнах загадъчно. Това възпроизведе очаквания ефект- мъникът примига нетърпеливо и каза:
-Знаех си, дядо! Само ти можеш да ми кажеш каква е истината! Хайде, разказвай, де!

Нямаше как, поотупах торбичката с хитростите и започнах разказа си, който самият аз бях чувал от бащата на моя баща, дето е син на човека, който преди много години научил историята от бащата на своя баща.

- Това се случило отдавна, още във времената, когато животните, хората и великаните живеели на тази земя заедно. Не че се обичали и тогава де- имало много конфликти между тях, много спречквания и кавги, които нерядко завървали трагично. По онова време още ги нямало тези къщи, нито църквата на хълма, нито електричните стълбове дето стърчат из полето. А то, полето, било огромно....обхващало всички земи наоколо и се простирало на десетки, десетки километри. Равно, равно като тепсия с току-що опечена баница. И на най-равното място в това поле, край реката, била малката къщичка на баба Месечка. Ей такава една, дъсчена къщичка с пейка отпред. Баба Месечка прекарвала по цял ден на пейката. Припичала се на слънце, поклащала старческите си кокали и непрестанно предяла. Хурката й сякаш се била сраснала с нея- така я виждали всички минаващи оттам хора- винаги на пейката, с хурка в ръка.
Около нея щъкали кокошчици, обикаляли край къщурката и кълвяли случайно довятите зрънца. Баба Месечка току поглеждала към тях с едно око и пак продължавала да преде.
Един ден обаче по пътеката се задал един великан. Той тичал с все сили, сумтял на висок глас и размахвал юмрук- очевидно бил много ядосан. От неговото тичане се появил силен вятър, който заплющял покрай къщата на бабата и накарал полуоткованите дъски да захлопат тревожно. Баба Месечка вдигнала глава и се загледала в приближаващия великан.
Само след миг той вече бил наближил къщата.
-Бабо, да си виждала тук някъде една овца ? Ей насам трябва да е дошла. Брех, овцата му с овца- избяга ми!
- Не съм виждала никаква овца- отговорила бабата.- Аз тук само си преда и понаглеждам кокошките да не вършат бели. Върви си по пътя, великане, и ме остави да си довърша вълната!

Обаче, за зла беда, великанът не си отишъл. Той започнал да обикаля около къщурката и да наднича по ъглите за изгубената си овца, като постоянно и мърморел нещо под носа.
- Тук някъде трябва да е, сигурен съм! Няма къде да отиде, тая колиба е единствената на километри оттук. Пустата му овца! Тюююю!
Изведнъж, както обикалял нервно в кръг и мърморел, великанът настъпил една от кокошките на бабата. Чуло се само едно "Куак!" и кокошката притихнала. Великанът дръпнал крака си и видал смазаната птица. В този миг я видяла и баба Месечка. Тя ококорила очи, раззинала уста и започнала да хули нескопосания великан.
- Ах ти, негоднико! Как не те е срам!!! Нали са ми много кокошките, та ми ги изпотъпка! Котка да ти прескочи гроба като умреш, та да се превърнеш на вампир! Кокошки да ти снасят яйца на главата-а-а-а! Мир да не видиш!
Бабата проклинала, скубала си косите и се тръшкала. Великанът се ядосал и духнал с уста така, че старата жена паднала от пейката и се отърколила на земята.
Това я разгневило още повече- тя станала, изтупала се и стиснала здраво хурката. Насочила я право в палеца на великанския крак и я забила с все сила! Хурката изпращяла и потънала цялата в пръста на великана. Той извикал от болка и понеже бил много ядосан заради изгубената си овца, надал страхотен рев, кръвта му кипнала и той се хвърлил към бабата. Грабнал с огромната си шепа цялата къщурка заедно с баба Месечка, нейната хурка и цялата проготвена вълна. Налапал ги на една хапка и доволно преглътнал. После, както бил уморен от преследването, легнал на опразненото място и доволно заспал.
Бабата се намерила в стомаха на жестокия великан. Там било мрачно, влажно и злокобно. Тя обаче не се уплашила,а влязла в къщурката си, напипала в тъмното хурката и вълната и се заела отново с работата си. Предяла, предяла ден и нощ ( тя не знаела кога е ден и кога нощ, затова предяла непрестанно). Готовата прежда се нижела на големи талази по целия стомах на великана като заемала все повече и все повече място. Баба Месечка предяла цели седем месеца без почивка. Толкова продължил и сънят на великана. На осмия месец той се събудил и усетил стомаха си натежал от огромните талази готова прежда. Изгаряла го нетърпима жажда и затова бързо се отправил към близката река да се напие със студена водица. Навел се и пил, пил, пил...докато нивото на реката не спаднало с половин метър! Прокарал ръка през гъстите си мустаци и въздъхнал облекчено.
Ала какво било станало! Водата, която нахлула в стомаха му, наквасила преждата на баба Месечка. Тя се напоила с вода и натежала неимоверно много. Великанът понечил да стане, но тежестта в стомаха му била толкова голяма, че това било невъзможно. С огромни усилия той се тласнал назад и се строполил на земята. Но повлечен от тежестта на преждата и от силата на падането, великанът потънал дълбоко в земята. Само горната част на главата му останала да стърчи над земата подобно на някоя гърбица. Сплъстената му коса щръкнала нагоре, гъста и рошава като овчи калпак. Така си и останал великанът, затънал до теме в почвата. Изминали много, много години...стърчащото му теме станало истински хълм, а гъстата му коса-същинска гора! Там се заселили хора, които вече не се страхували от великани, защото те отдавна били напуснали онези земи. Те създали свои домове на този хълм и заживяли там за дълги години напред, наричайки и предавайки на поколенията името на мястото- Бабин град. Кръстили го така заради безстрашната баба Месечка, която не се уплашила да застане срещу великана и в крайна сметка го победила по много хитър начин.

И сега, когато излезеш извън селото покрай реката, можеш да видиш облия хълм, обрасъл с храсти и дървета и стърчащ сред полето като гърбица. Това е подаващата се изпод земята глава на великана, а долу, много дълбоко в земните недра, все още живее баба Месечка, седи на пейката си в стомаха на великана и преде ли ,преде...

Завърших разказа си със същия загадъчен поглед и една доволна, лукава усмивка. Две големи, влажни и горящи очи ме гледаха с истински захлас...