автор: izvor4e

Навън е нощ. А мислите безшумно,
отчаяно загризаха душата ми.
Защо човекът бременен е със страдание,
И всеки ден го ражда със съдбата си?

В живота ти се вмъкнах: същи просяк,
протегнал длан за милостиня,
не молех за любов, нито за огънче,
а топлех тайно своя малка истина.

Но истината има сто лица измамни,
и всеки път е нова пред очите ни.
Кога и как попаднах във капана
на несподелена обич днеска питам се.

А ти мълчиш, понеже си объркан
не си очаквал да пролазя тихо
в душата и в мечтите ти за близост...
Словата твоето спокойствие изпиха.

Обичам те и вече боледувам,
отказвам среща и ще се разминем,
но няма повече да те тревожа,
защото нямам сили да те имам.