автор: jeck

Сега, когато пиша тези редове съм излязъл в гората край Сливен. Привечер е, наближава есента, въздухът се разхлажда, става ми ведро и спокойно на душата... Особено в такива мигове, сред Природата, се обръщам спокойно, философски назад...
Природата прощава и смирява всички противоречия в душата ми. Под нейно въздействие в съзнанието ми поляга мисълта: "Всичко, което съм могъл да направя, съм направил... Мъките и притесненията, които съм преживял, не са само по моя причина, просто зародени в болезненочувствителната ми натура, а имат своите причини и основания в реалностите наоколо. Нямало е начин да не стане така... " Изтрива се гневът ми, който съм изпитвал към себе си и хора около мен. Приемам себе си и живота си по-спокойно, с някаква моя житейска мъдрост. Изглежда човек не трябва да се стреми да забрави, да зарови психически затормозяващите го проблеми, а да се стреми да ги изясни пред себе си - дълго и търпеливо, да ги напише на лист...
То в началото много неща просто не искаш и не можеш да си признаеш, чувстваш вина, гузен си, "по-скоро да не се бяха случили… ". Много неща ти е невъзможно да асимилираш, че са станали, съзнанието не иска да припари, бяга от тези моменти в живота ти, сякаш се докосва до нажежено кълбо, но полека-лека, колкото и да не ти се вярва, че от връщането към тях, от обмислянето и разчепкването им ще излезе нещо - все пак - малко-по-малко - бавно, много бавно - някои неща помръдват, резултати има... Много помага писането им на лист…Днес малко, утре пак малко…
Само не трябва да ги заравяш, да мислиш, че ще ги забравиш, че ще ги потулиш... Не се залъгвай... Само искреността със себе си, само откриването на проблемите, откровеността спрямо тях могат да помогнат. (Това ми подсказа най-вече един американски психиатър Дейвид Вискът в книгата си "Езикът на чувствата"- че единственият път е да търсиш искреност със себе си и хората наоколо…)
Трудно е, страшно трудно понякога, но изглежда това е животът - борба за разширяване на границите ни, на границите на духа ни - доколкото можем да постигнем това с разума си...
Пък и по тоя начин "опознававаш себе си", защото, както малко съм знаел за хората, така малко съм знаел и за себе си. Така можеш да осъществиш прекъснатия контакт със себе си, да излезеш от тежките състояния на гняв, невроза и депресия - само недей очаква да заровиш и забравиш нещата, които те измъчват, без да си ги доизживял... Преди, когато съм чел за тези тежки състояния - невроза, депресия, (в книжките на Леви например) си мислех, че е много ужасно да стигнеш до там, че ставаш обречен, душевно болен, луд...
Наистина, това са тежки, но също толкова важни моменти от живота, както и "здравите" периоди... Макар в такъв момент да съм си казвал: " Ако знам, че всички хора преживяват такъв тежък период на адаптация (около женитбата си да речем) и се примиряват със скъсването с предишната си същност, и аз ще се примиря, ще забравя себе си, който съм бил и ще бъда вече този човек - тук и сега - и никой друг... Но сега знам - всеки живее своя неповторим и индивидуален живот - вариантът "да ти кажат какво да правиш" не е за човек, който иска да живее свободно. Да живееш свободно е трудно. Особено след трудно детство...
За много хора може би моите преживелици ще са неразбираем низ от шантави прищевки... Започвам да осъзнавам, лека полека с годините, че поради определени причини съм живял не много близо до хората, до общоприетия начин на живот и съм донякъде странен за тях...
М. Скот Пек в книгата "Изкуството да бъдеш Бог" казва: "Депресията се появява когато човек не иска да приеме, че в живота има толкова болка и страдание и той започва да търси причина в себе си за това, да осъжда себе си за появяването на болката и страданието, че не е успял да ги заобиколи". (Разбирам защо М. С. Пек започва книгата си с изповядването на един свой основен принцип - четвъртият принцип на Буда: "Животът е страдание... " Всъщност в религиите има мощни психологически техники срещу неврозите и депресиите - те ни помагат да осъзнаем съществуването на болката и страданието по Земята - вън от нас, независимо от нас - и да не натоварваме винаги себе си при появата им в живота ни. Например презумпцията на християнството, че всички сме грешни и животът ни няма да бъде лек. (Казал го е Бог на Адама: "С пот на челото ще изкарваш хляба си. Ти и твоите потомци... ")
Веднъж в Балкана след дъжд в мен навлезе голямо успокоение и житейско смирение: "Единственият начин да се живее и да се научи нещо за живота е като се опарваш... " "Единственият начин да се живее и да се научи нещо за живота е като нагазиш в него... " Това изглежда дойде точно на място, защото причината за моето самоосъждане и самоинквизиране май е в прекаленото ми изискване да контролирам всичко в живота си и в живота въобще, в нагласата ми, че трябва да съм идеален. (Изглежда взискателността на майка ми е заредила моята съвест с това изискване, а от друга страна, това че не ми е вдъхвала чувство за ценност и самоуважение е изградило капана, в който съм попаднал.)
Така Природата ми подаде тази спасителна и облекчителна мисъл (всъщност само Природата ме учи да се спасявам от себе си и да облекчавам напреженията в мен): "Единственият начин да се живее е като се опарваш. "
"Единственият начин да се живее е като нагазиш и заплуваш в живота. "
"Иначе, като искаш да ти е ясно всичко, да контролираш всичко - стой си на брега и умувай с кой крак да влезеш - а животът тече и отминава... "
Още в Русе срещнах две пословици в тази връзка (мисля че Енгелс ги цитираше в "Диалектика на природата" за да подчертае правилността на материалистическата философия - че познанието идва след практиката...)
Едната английска: "Пудингът се опитва като се яде. "
Другата френска (май беше израз на Наполеон): "Да запретнем ръкави, пък тогава ще мислим. "
Веднага ги възприех точно в психологически план (което винаги ме е вълнувало, особено по това време, когато търсех да се индентифицирам за бъдещето си). Те ми подсказваха, че дългото умуване и заниманието само с теория в института няма да ми помогнат да да се справя с лутането и неяснотата в себе си и около бъдещето си, че за да разбера дали съм на верен път с тази професия ми трябва практика, да предприема някакви действия...
Може би това усещане (по-скоро инстинктивно, отколкото разумно обосновано) ми е помогнало също да взема решение за напускане на института.
Нагласата на човека, израсъл с книгите, че всичко трябва да е ясно, че животът трябва да е подреден, много му пречи по-нататък.
Животът въобще не е длъжен да бъде подреден. Религиите са резервоари на психологически опит в това отношение - ако човек успее да се отпусне и да се остави на Бог да пренареди живота му, това много помага на пренареждането на психиката му, оттърсването и от предишни скрупули и страхове.
За мен да живееш означава да бъдеш самия себе си, да не приемаш нещата наготово, да изграждаш собствена позиция по всеки въпрос, да уважаваш своя живот.
В своята книга: "Просветлението" американския автор Рон Смондермон изказва между многото интересни идеи и такава: "В погледа към живота човек е по-добре да не се осланя тотално само на миналото си. Истинско разширяване на познанието за живота се получава само от предприемането на решения за които досегашният ти опит с нищо не помага и се осланяш предимно на интуицията си. "
Това са драматични мигове от живота, но щом се намираш в мъгла, в неизвестност, вместо да умуваш с години, да се въртиш в умозрителни омагьосани кръгове и да се разкъсваш вътрешно, по-добре е да предприемеш нещо на практика.
След като избереш едната алтернатива я живей, а не умувай повече върху другата. Постарай се да живееш в тази, която си избрал: ако трябва с усилие на волята изгони другата от главата си... Вживей се в избрания вариант - дори в началото да го чувстваш чужд. Колкото по-труден, по-мъчителен е изборът, толкова по-трудно ще ти бъде да останеш само с едната алтернатива, но няма друг начин...
Затова си наложи срок, през който да не мислиш повече за другата възможност. Колкото по-драматичен е изборът, колкото повече се колебаеш, толкова по-дълъг срок ще трябва да си дадеш до момента, в който ще се обърнеш назад за равносметка.