автор: KatoNaSun

За хулите- не ХуЛите, а просто хулите.
Та мисля си, какво се случва всъщност когато ни охулят? Защо това ни действа като атомен реактор, в който да завихрим цялата си (останала) енергия? А после, огрени от мъждукащата светлина на няколковатовата лампа, която сме успели да запалим със гнева си, да се оплакваме, че ни е тъмно...
И сетих се приказката- имало едно врабче. То премръзнало от студ и тупнало на земята. Вкочанено. Минала една крава и дали защото имала нужда, дали защото така решила, или защото просто ей- така, направила нещо, за което природата никога не би и се разсърдила. Удовлетворила се. И врабчето, както било вкочанено- възкръснало.
Оттук насетне вариантите са няколко. Вживявам се в ролята на Дж. Фаулз, но вместо да дам 3 финала, ще дам само един, защото за другите всички се сещате- те са стандартни. И завършват с разпилени пух и перушина и много чуруликане и мучене.
Та, вариант № 3. Врабчето се съживява и си казва, Господи, живо съм! Благодаря ти, краво! Кравата естествено измучава нещо, на което мъдрото врабче отговаря- “Ти ми спаси живота. Изчакай, моля, да се поумия, да се напарфюмирам, защото сега понамирисвам и не се чувставам удобно да бъда до теб този вид. Ти заслужаваш внимание, спаси ми живота!”.
Кравата, естествено, е толкова втрещена, че изчаква врабчето да се приведе в приличен вид, през което време се замисля, че всъщност няма како да иска от него. То е толкова малко, а тя..... И после развръзката напомня баснята за лъва и мишката.
Този финал, мисля си, е свободен превод на нещо, което някой ни каза преди известно време, но май не ни бе много угодно да го чуем.
“Обичай ближния си като себе си.”
Защото във самия теб не съществува нищо друго освен зло и добро в хармония. Защото ти самия си един ходещ дуализъм. (Простете ми купешката дума, не се сещам друга). Има ли смисъл да лееш горчиви сълзи и да хапеш, когато те охулят? Сигурно другият, който го е направил, е имал нужда от това и е дошъл при теб, защото онова добро, скрито под злото, му е казало, че можеш да го понесеш.
“Хората са неблагоразумни, неблагодарни и лоши. Няма значение, обичай ги.” Казала го е оная, която цял свят нарича Майка. А има ли майка, която би пропъдила децата си ако й се сопнат? Не вярвам...
А има ли добро, което би било добро ако го нямаше другото? И нима бихме знаели колко е прекрасен свежият въздух ако не бяха серните излияния на Багемот със всичките му други (никове).
Злото винаги е имало две лица- това го знаем от древните. Виждали сме го даже. И едното винаги е усмихнато, но не само защото крои някакви си пъклени планове, а защото не би могло да съществува без другото си. Както и доброто не би било такова, ако не беше... другото. Ин- ян.
И дали Бог се е срамил когато е “измислял” всички онези думички в леглата ни, гърнетата ни, трапезите ни- все неща, които са най- удовлеторяващото, най- искреното и най- желаното в живото ни, а ние, изчервени от срам се крием зад пердетата и казваме: “Забранено за подрастващи”. Просто подхвърлям. Размисли.
Все пак Луцифер е този, който носи светлина. Горд проблясък на ума. Господи, умът. Всъщност това е злото. За това, комай, са ни изгонили от рая. И слава Богу. Можем ли да се сърдим на греховете си? Щяхме ли да сме тук, сега, точно такива, ако не беше умната змия?
Изобщо всичко е едно и две е равно на едно и едно е нула и в нищото е всичкото, и във всичкото е нищото. Всички ние сме едно и всичко, излизащо от другия е наш образ, някъде дълбоко в нас. Нима можем да мразим себе си?
Прав е бил оня, същият, с обичта, когато е рекъл- обърни си другата буза. И понеже след няколко дни ще го разпнем отново, нека погледнем врага си- дълбоко, в зениците, в дъното на очите му и да видим дали няма да се утаи там нашият образ.
Лекарят Главк бил сторил много добро на Хилон Хилонид, но на оня окото му не мигнало да го предаде на кладите на Нерон. Когато го видял обаче изгарящ, Хилон се потресъл и казала “Главк, прости ми!” и МИГ ПРЕДИ ДА ИЗДЪХНЕ, СРЕД ПЛАМЪЦИТЕ, Главк рекъл “Прощавам!”
Има ли по- голямо наказание от прошката и от добрата дума? Това към всички разгневени.
Бъдете! Едно сме и винаги ще бъдем.