автор: Blue_whale

През първия ден на безвремието
                         загубих небето -
оставих земята
               и исках да ме погълне,
          останаха само
     самотните нощи -
да пазят сълзите.

През втория ден на безвремието
                         изпразних реката
                    на своите чувства,
               един океан -
          разколебан
     остана в душата
да чака вода.

През третия ден на безвремието
                         посърна тревата,
                    листата самотни
               се блъскаха мъртви
          във моя прозорец
     и падаха тъжни
във нищото.

През четвъртия ден на безвремието
                         изчезна луната,
                    звездите угаснаха,
               а моите млади очи
          в един миг остаряха
     с хиляда години
във мрака.

През петия ден на безвремието
                         замлъкнаха птиците
                    и земните твари
               престанаха да раждат
          децата си с обич и вяра
     а рибите - мъртви
лежаха до мене.

На шестия ден от безвремието
                         то ти измисли друга,
                    за да не бъдеш самотен
               в студените нощи -
          а аз изгорях като
     листче хартия
и станах на прах.

На седмия ден от безвремието
                         не седнах да си почина -
                    обещавах ти рая,
               заплашвах със ада -
          ти просто отмина,
     а аз останах да слушам
пулсът на края.

Безвремието продължава...