За нея,черната-Земята наша,Българска,
за нея дума искам да добавя
към словата,дето са изречени,
изписани,изпяти и изплакани...
Словата,дето ако бяха камъни,
сторили биха планина с Балкана равна...
Не за тази,дето е в атласите по география,
не за тази,името и' що не се побира върху картата
и е със червен кордон оръфана,
който ни маркира като нации
и ни постулира докъде ще вържем възела,
докато шевица пъстра везаме;
който ни посича звуците
ручейни на песента,вековната,
със бемоли алени,покълнали...
Не и тази-в бурени ораслата,
дето се продава по сергиите
със цена на метър,колкото балатума
/даже май балатум,толкоз евтин няма/...
Не и таз,заключена зад зидове,
ръст възправили-Китайската стена да срещат,
на Содома и Гомора стражите,
робските тържища пазещи...
Не земята,дето изораха,
да засеят ядрени бунища;
нито таз,която я подпалиха,
та зелено стръкче не остана...
Разпродадоха и въглените,мъртвите...
/сребърници-колко ли вземаха?/
И когато дойде Утре-то
пътникът по черен друм ще броди
и не ще поседне под дърво на сянка,
дето кротко мравките да поминуват
и орел да бди над него в полет...
Не за тази...Всъщност,думата ми е за нея.
Искам дума да издумам за Земята!
За Земята-черна,наша,Българска.
Заради която брату брат е гърлото прерязвал,
синура не поделили братски.
Във която майките погребвали чадата си,
в бран погинали за нея-черната,
под чембери черни стиснали очите-почернелите...
Таз Земя-която в пазвите си скутала е
на Орфея лирата вълшебна
и се чуе в тъмна доба да приглася
в мъката 'и черна-неоплакана...
Искам дума да добавя-
аз-човекът днешен ,от панелката.
Дето е като бонзай в саксия
/А пък хе-е-е -колчави дъбовете във Балкана!/;
дето е в бетонна клетка расъл-
някъде висящ между небето и земята,
ни-с крила в небето,нито-с корени в земята.
И животът му минава във забрава,
със ненужни,смешни ритуали;
насред хорската погнуса-пъплещ,
сред билюка-същите безумци,
оглупели,зарад собствената си нищожност
/та и "Добър ден" да не си кажат/...
Аз,човекът,"градският"-за Земятя
искам дума да отворя.
Зрящ слепец-прогледнах подир чудо!
Осенен-аз Чудото видях във моята градина нова:
семенцата как в пръстта поникват,
как глава надигат и пробиват с нежното си чело
буците корави,черни на Земята!
И тогава,с паметта на клетките си древни
осъзнах-че само Тя ухае тъй-на Хляб и Истина!
Думата ми,тази,дето ми лежи в душата,
вазе,искам да прикажа-
тез,които е душа останала да чуят:
Българи,ДЛЪЖНИЦИ сме и' на Земята!
На Земята наша,Българската.