автор: mini4ka

Самотата се ражда в безсъние,
на забравени думи в утробата,
в прецъфтялото синьо сбогуване,
дето спи вече само умората...

Самотата не пита за спомени
и не търси забравени истини,
не гони боса листи отронени,
не обича усмивки измислени.

Самотата забравя за болката
и не дири любов по тротоарите
и е силна тя толкова, колкото
да отмие в сърцето пожарите.

Самотата се храни с безсилие
и пои се от бяло безгрешие,
но не влага и малко усилие
да напусне своето безутешие.

Самотата живее в долините,
дето нощем събират се вещици,
прекосява безмълвна градините,
угасява на вярата свещите.

Самотата се смее безукорно
и не плаче. А някога плачеше...
Аз познавам я, както ръцете си -
тя сама и безсилна се влачи...