автор: zoom_fiRe

VERSION 2.0

Това е едно писмо.Написах го снощи, докато чаках да стане сутрин, после го пратих на когото трябваше.Публикувам го тук, защото знам, че ще си остане непрочетено / недостатъчно погалено .А както всички знаем, писмата много обичат да бъдат четени.
Единственият му шанс е да го Copy-Paste-на и да го разхвърлям на части на хора в q-то.(което и сторих...снощи).Или да взема да го пусна тук, макар че се съмнявам в удоволствието от четенето му.То е едно малко трудно писмо.
Това е разказ и за пропуснатите сутрини, които често проспивам, защото съм ги чакала будна цяла нощ.
Ако някои е чел стихо-ето ми "края на един крайник", публикувано снощи, може да не губи време ,гледайки новите думи.
Предварително предупреждавам, че не знам още колко варианта на "края" ще има за в бъдеще!Хубавото на крайниците е , че все някога свършват.
И така.


Version 2.0

No Ordinary Morning

Ръката ми е с бяла кожена рокля.Тя танцува в някакъв много смешен карнавал, май празник на цветя или нещо подобно.Тя изобщо не е сигурна къде е, още повече, че е с нова гривна, направена от глинени калинки и мъниста.Това я прави много...иносказателна.Непрекъснато жестикулира.
Върти мен около себе си и има нокти от ток.
Денят е празник на някакви цветя ли бяха, бурени ли, и аз не зная.
Ръката( няма да ти казвам коя от двете!) гали гладните тигри, минаващи наоколо.Днес е особено...фриволна.Защото май изглежда добре!
Къса моряшките погледи(като венчелистчета).Това е празник и има много моряци.
Въздишките на поетите са за нея.Тя ги е вързала с нещо, силно приличащо на конци.
Всички я обичат.
Гледам я и се усмихвам, знам, че ако присвия очи, това вече няма да е моята ръка, ще бъде една чужда и много красива вещ.Така не си приличаме,че се чудя как си казваме "доброутро" , когато се срещнем сутрин между лицето ми и водата.
Точките на калинките се превръщат в черни дупки, ръката пъха пръстчета в тях и скрива Слънцето.Толкова е красива, като караконджо!(няма да ти кажа , лявата ли е ,или не)
Не си приличаме, много сме нееднакви, а всички харесват нея.
Тази история е тъжна , защото накрая ръката се откъсва и полита в бялото на зъбите на един непогален тигър.
И аз вече не зная, ще има ли утре, когата ще мога да плискам с вода себе си с красивото ми несебе си.
И съм толкова тъжна, че сълзя вода от себе си.
Водата пада върху саксиите, които се оказва , че имат празник все пак.