автор: lusinda

Влязох в манастира. Стъпките ми отекваха по каменния под, неукрасен от паркети или килими. Просто равен дялан камък, с цвета на прясно изкопана глина. От двете ми страни ме оглеждаха безстрастно очите на светци, а срещу мен мъжделиво примигваха пламъчетата на няколко свещички, догарящи в големия бронзов свещник, запалени вероятно от семейството, което срещнах на влизане.
Погледнах нагоре със смътното очакване да видя небето, но там имаше само фрески. Не им обърнах внимание, щях да ги разглеждам на излизане. Сега целта ми бе да застана под купола и да се опитам да усетя космическото привличане, енергията, която да пречисти моето съзнание и да внесе успокоение в душата ми.
Не вярвам в съществуването на каквито и да е богове... но вярвам в съществуването на душата. Знам, че имам такава. А напоследък я загубвам от контрол. Опитва се да ме накара да живея по начин, неприсъщ на собствената ми човешка натура. И трябва да разбера.
Би трябвало да отида в някоя черква. За черквите съм чувала, че притежават такава сила - заставйки под купола, можеш да получиш нещо като връзка с бог:))))) Сякаш си в телефонна кабина:) Но аз не искам да има хора около мен, когато пробвам новото си откритие, искам само да схвана как точно стоят нещата, а ако получа и прояснение - още по-добре:))))
Прибилжавам се до амвона. Знам, че до олтара не се допускат жени /каква дискриминация!!!:)))))/, а това ми действа изкушаващо - да взема пък да надникна, и така и иначе хора няма в този манастир... не, сигурна съм, че не си заслужава. Всъщност знам и точно как изглежда олтара, няма никакво тайнство, обаче се дразня от тъпите догми, налагащи ограничението...
Близо до амвона виждам паднали монети и ги вдигам, слагам ги при някакви други, наредени по иконите вляво отмен. Няма да паля свещичка, това го правя от куртоазия само на Великден. Просто заради обичая. Зачитам си традициите аз. Не всички, само главните, другите и без това не ги знам:))) Няма и да се кръстя, че не знам как беше, все ме упрекват, че съм се кръстела като католичка, а аз все не запомням кое беше правилното...
Сега прекосявам обратно пътя към изхода, заставам точно в центъра на манастира, поглеждам нагоре, там няма нищо интересно, затова затварям спокойно очи и се опитвам да дишам колкото може по-бавно. Наоколо е тишина... Чувам мислите си, които галопират, прескачат се, преплитат се, нямам нито една ясна и логична в момента. Може би винаги е така, но аз чак сега го забелязвам.... От всичките ми мисли само една ме връща пак към целта ми - ами ако... и тук следват милиони възможности:))))
Мирише на восък от свещи, на тамян и на нещо друго, недоловимо - може би босилек... Странно, колко много хора минават всеки ден оттук и никой от тях не оставя следа. Така е и с живота ни. Все едно метеорит прелита по небосвода, ярко озарява наоколо и после, изгоряла вече прашинка, пада безславно на повърхността и кой знае колко такива съм стъпкала, а те ми носят послание от небето...
Вече ще заспя.. унасям се в почти дрямка, а желаното спокойствие не идва, пак си ме човъркат старите мисли, няма промяна. Ще остана още минутка и си тръгвам. Няма лесни отговори, знам.
Е, и отсрочката не дава резултати и си тръгвам недоволна, а на прага ме облива слънцето със своята ярка топлина и сякаш ме гали. Ето ми го просветлението - става ми тихо и хубаво, спокойно и топло и вече знам, че ще продължа да се боря сама, както всеки от нас - сам... и в радост и в тъга. Затова ни е нужен някакъв Бог, да не се чувстваме самотни, когато останем сами със себе си. Да не се стреснем от своята нищожност и безпомощност... а сме велики именно с нея. Малкият човек, сам, оставен на себе си... прави големи неща - и за себе си.
Поставен пред избора - накъде... избира и тръгва.
Следвам пътя си.