автор: Niq_nichiq

- Обичам те, мой лед...
Защо?
Защо когато идвам вечер в съня ти приемаш ме без укор и съпротива?
Защо когато плаче ме караш да заровя глава в гърдите ти все едно ме пазиш от света?
Защо когато удрям те и наранявам ти настояваш да ме обичаш?
Защо когато изневерявам, късам от плътта ти, забивам острието на жлъчта си в любимото сърце ти стоиш смирен и понасяш болката? Наричаш я свещена, желана може би. Защото е от мен. А не от някой друг.
Защо когато вечер съм заспала усещам как сълзите ти се стичат по гърба ми, чувам хлиповете ти в съня си, усещам болката ти ниско долу в стомаха - раздираща, пареща, убиваща? Завърта се бавно и започва да те яде отвътре като тумор. И ти въртиш се с нея, за да не усетя, за да ме предпазиш, за да я пуснеш близо до мен. Заключил си я в клетката на собственото тяло, за да не нарани моето.
Защо търпиш неоснователни упреци, кавги, обиди, злоба когато най-просто е да тръгнеш и да не се върнеш никога. И знаеш, че така ще се запазиш, ще спре и болката и сълзите и слънцето ще грее пак за теб.
Защо когато искам отчаяно да остана сама и блъскам те и ритам те и викам и крещя ти сякаш никога не чуваш и винаги си там, до мен, мълчиш и чакаш. Да те повикам.
Защо когато се разкайвам за всичко сторено преди ти казваш, че миналото не е важно и че аз съм тук до теб сега. Това придава някак смисъл на всички останали неща. И в крайна сметка ти кървиш дори тогава когато даваш ми своята светлина.
Закърпвам с нея собствените рани, а твоите с хищен поглед наблюдавам как сълзят. И тези сълзи някак се загнездват и в моите очи. Но аз не знам какво е да плачеш от любовна мъка, защото никога не съм обичала така както обичаш ти.
Защо когато казвам ти в лицето, че жалък си и недодялан и мразя те и искам да се махнеш ти ме гледаш и не вярваш, търсиш оправдания за моята вина. Изброяваш всичко - стрес, тревоги, собствена вина и в крайна сметка винаги завършвам бясната тирада в любящите ти прегръдки.
А вечер когато заспивам в прегръдките ти ти целуваш лед, държиш го силно и отказваш да го пуснеш макар, че вече очите ти плуват в сълзи от леденото изгаряне.
Защо не си тръгнеш? Защо не избягаш? Защо не можещ да бъдеш свободен и щастлив?
Защо не можеш да живееш без лед, омраза, страст, гняв и злоба? Защо не можеш да живееш без мен?
Един ден ще си тръгна. Защото знам, че ти никога няма да посмееш.
И вечер ще заспивам с мисълта, че нещо липсва. Че загубила съм половината от себе си и самотата ще скърца със зъби в ъгъла на стаята и аз ще плача. От любовна мъка. Защото разбрала съм какво е да обичаш и какво е да загубиш туй, което имал си.
А ти какво ли мислиш в леглото когато се мъчиш да заспиш? Ще прегръщаш кубче с лед и мислите ти пак ще са при мен - дали добре съм, какво сънувам, усмихвам ли се, гледам ли напред.
Влизам в стаята ти. Ти заспал си. А по бузите ти незасъхнали сълзи. Навеждам се и те целувам и ситен скреж засиява по лицето ти. Настанявам се до теб, а ти в просъница усмихваш се и ме прегръщаш здраво.
- Обичам те, мой лед.
А аз замирам за момент. И мисля, мисля, мисля.
Заспивам. Замирам. Усещам сладката ти болка.
Но вече знам, че от утре ще се опитам да грея. Поне за миг, поне за теб, поне мен, поне за нас.