автор: rainy

Отговорите на прословутите въпроси...
Въобще не съм ги търсила.
Те съществуват от началото във мен.
Появиха се естествено.
Не, не онези, които философски си задаваме -
за други, простички такива, всъщност иде реч.

Удобно са се настанили във комфорта да ме имаш,
пулсират в свития до болка слънчев сплит
и желанието ни един за друг, до обезсиляване...
Намират се и в първия ми нескопосан стих;
годините писания, докато липсваше -
поезията е вдовица на живота, бе казал някога един човек;
и все пак безкрайно съм го предпочитала
пред изтърканите удоволствия, водещи до нищо.
Личностната ми потребност напълно се изчерпва с теб.
Смеят се на глас с усмивката, която предизвиквам;
те са в уникалните моменти на споделяне;
разпадат се от щастието да те слушам -
запазената територия за мен.
Хванали са ми ръката във мигове на счупване -
във безпомощните обяснения, докато не си ми вярвал;
и в "битките" със сложните ти същности.
Не съм се уморявала да не бъда горда, да те браня
от другите, и теб самия - вътрешно,
и каквото, всичко, някога, изобщо там...
Осигуряват ми озона по време на разделите;
разбиват собственото ми сърце, когато те ранявам,
и го съшиват чрез невероятните ти чувства,
дори когато бил си и до крайности жесток.
Прегръщат ме от музиката, която си създавал;
хриптят в сълзите ми; в уж неразрешимите проблеми;
в очакването; в прозаичната отчаяност.
И оцелявах...
Единствено чрез тях.

Някои въпроси никога не са въпроси,
нищо, че умираме да усложним,
и да се питаме;
но ако липсва яснота, не сме виновни -
да знаем далеч не винаги се случва.
Следва разминаване.
Съществува, само че, една подробност -
отговорите сами си отговарят,
когато си ги имаме във нас, и за когото.

Дори и да го няма...