автор: BlackCat
Вдишах я яростно.
С очакване да е същото.
Тъгите приличат си много... навярно.
Пристъпих.
Задрасках си пътя за връщане.
Загребах си шепа от утрото...
И побягнах.
А може би вече е късно за утринно дишане?
Къде с тези боси нозе
по ронливото?...
На клоните вятър почива - измамно затишие...
А птици дълбаят в небесния вир петолиния.
Последвах си сянката.
И се разминахме с бъдното.
Земята не спря. Само сълзите са каменни.
Заскърцах със зъби. И може би... се завърнах.
Издишах смирено тъгата.
И вече е празно.