автор: veronique

Напрегнати,
сърцата тупат, тупат...
боси по спомените.

И боли, боли... безмълвни са душите
на болката
по времето когато бяхме други,
                    щастливи,
за туй, че имахме всичкото време,
          всички мечти,
          цялата земя.

Боли напрегнато,
мислите са се залутали,
          заблъскали,
в главата ми.
Образи се размиват,
остава само горчивия привкус на миналото.

Вече е пролет!
Казвам Ви!
Днес е пролет,
а аз не се усмихвам,
както някога.

А очите са там - сухи.
Живота ги е изцедил до последната капка.

Припев на песен,
място,
       положение,
       любов,
       един човек.

Празно е!
Сега е толкова празно,
а сърцето боли от тази празнота.
Неистово блъска по капандурите на душата,
и затваря телефона на живота.

Търсиш чуждите отговори,
а своите прокуждаш,
          забравяш,
          да не са твои - не и днес.

Пусто е днес в напрегнато сърце,
прескачащо ден след ден,
търсещо,
          мамещо,
                    копнеещо...
за обич.
Пуста е човещината
а черния дъжд вали капките си,
за да отмие всеки спомен за щастие.