автор: Anton_Fotev

Има нещо неземно у него: покоят на миглите,мощната бръчка върху челoто, сладостта в дъха... Тя сподавя забравен порив да прехапе устни и заравя ледени пръсти в гърдите му.
- Чакай! - простенва той, и отваря очи. Сиви очи, побрали Безкрайности. - Дай ми нощта... умолявам те! Разкажи ми - прошепва - какво е чувството, какъв е вкусът на Вечността?

ТЯ го поглежда, замръзнала, и осмисля бавно въпроса му. Сетне, било понеже улавя истинския му смисъл, било понеже е уморена (ах, така уморена...), тя отдръпва пръсти и присяда до него, и започва да пее.
- Една нощ прашинка е живота ти сред Нощта на Вселената... и дори по-малко сред нейното Време-Присъствие. Ала Чувствата рядко изискват разкази дълги... извивка в гласа стига, потрепващи рамене, два-три замаха на четката. (И Слушател, Съзрител, Съпреживител... има нещо неземно у него.)

....Тя започва да пее за отпътувания, за разбити сърца, разбита любов, разбити обети; за неумолимост, самотност, обреченост, загуба; за " Смърт, ще умреш " (как не, ах, как не!...); за прокълнати вечности и... и... Но какво те засяга? Как би разбрал? --- Засяга те! Разбрал си! Прости ми, прости на инерцията, която донасят възрастта и безвремието...

Когато свършва, с милувката на зората (наистина, някои Чувства отнемат по-дълго), очите му са познали Сълзи. Сиви очи, заченали дъгоцветни потоци... има нещо неземно у него.
- Как... продължаваш? - гласът му пресеква и тя не успява да се възпира повече, и пръстите й се срещат с неговите - наистина, след толкова епохи! - и пръстите й прегръщат сърцето му, и не му позволяват да секне. И очите й пресягат се в неговите - сиви очи, най-топлото сиво на Съзиданието - и казват:

- Какво ми направи,
човече? Желая те
- желая което не мога да имам... Твое дете искам...
Жестоки Всеможещи
- каква ще е тя,
детето на смъртен
и моето?
Каква ще е дъщерята на Смърт?


- Каква ще е моята дъщеря... от теб? - Попита той, побрал цялата различност между живота и прииждащата равносметка. Сивите му очи не лумнаха в любопитство, сърцето му не се разтуптя, ръцете му не се протегнаха към горещото присъствие, разпръснало тежки коси върху гърдите му. Не я погали по бузата.
Но гласът му го издаде и тя долови премълчаното.

" Той ме обича " - искаше да плаче, да го целуне, да изпие живота му... Но вместо това най- накрая прехапа устни.
Той чу въздишката и най- накрая подвигна блуждаещи пръсти. Докосна мокрите й мигли, целуна аромата на вечност, топъл пясък и тъга, извиращ от корените на косите й, остави я да сгуши рамо под мишницата му. В този миг разбра, че е в реда на нещата, по законите на вселената - той, човекът да утеши НЕЯ. И промълви :

- Нашата дъщеря ще се казва Танцуващ Пламък. Тя ще е смехът на слънчевото море рано сутрин през месец юли. Тя ще е вятърът, разклащаш тревите след буйния бяг на босите й петички. Тя ще е общото ни сърце, което ще прегръщаш, когато вечността се превърне в оловно наметало върху крехките ти женски рамене. Тя ще превръща всяка снежинка на твоята вечност в искра от бъдеще, в искра от неистова любов. Тя ще е светлинно зайче, стрелкащо се в безлюдната катедрала на твоята бездна от безконечност.

Тя ще е просто дете.

И ще ти напомня за мен. И ще те накара да прачеш със женските си , солени сълзи и разстърсващи крехките ти рамене ридания... когато се сетиш за тази вечер. Ще те кара да си спомниш собствената си песен, която ми подари преди миг, точно преди да се сгушиш в мен, смъртния.

Искаш ли , Смърт, искаш ли да разбереш колко е сладко страданието на живота?

---------------------------------------------

Небе без Слънце и Луна , с ярки и огромни като монети, падащи звезди. Тъмно Небе на пустеещи простори, а през него- пикиращи звезди, докосващи топлата и равна повърхност на едно безкрайно море. Море без брегове и вълни, наречено Вечност.
Ето КЪДЕ е домът на Смъртта.

Тук е мястото, където безбройни потоци от сразена светлина, водопади от уморени звезди и безплътни души пресичат равната, нетрепваща повърхност на безкрайното море, наречено Вечност. Те го докосват в устремния си полет и изчезват в недрата му, отнасяйки своята мека, ласкава топлина към непрогледната тъмнина на дълбините му.

Морето без брегове и вълни, наречено Вечност.

Дъждопадът от звезди и души, с които Животът целува Вечността и чезне в тъмното й, равно огледало на изначалната водна шир, съществуваща преди, отвъд и след светлината на деня.

... Защото само звездите имат души и само хората имат зведи в себе си... Само звездите и човеците припламват за последно, оставяйки ярки и светли следи в Небето, което е над Вечността - тази равна и гладка безсърдечност, тази неумолима сестра на изначалния Безкрай.

Тук, в Царството на умиращата в звездопади слаба светлина и тишината на Морето Без Вятър- тук, в средата на пространството без ориентири и краища- тук расте Игразил. Корените му стигат до дъното на Вечността. Стволът му е гладка, сребърна колона, минаваща с непростимо изящество през съвършенната повърхност на Морето Без Вълни. Клоните му са виещи се спирални пътеки, закачащи с разклонените си вейки цели галактически спирали.
Ето КЪДЕ е домът на Смъртта.

На една от клонките, под едно от златните, сияещи в тъмното листа - има шушулчица, изплетена от майчината обич на най- старото и могъщо божество.
В тази шушулчица, полюляваща се с главата надолу, спи и сънува мъничката Танцуващ пламък. Нейното пашкулче виси над морето с падащи и потъващи в него звезди и души... Защото само Звездите имат души и само Душите имат тела... Преди да се превърнат в безбройни потоци от гмурваща се във вечността, умираща светлина.
Ето къде е домът на Смъртта.

Тук Смъртта е в истинския си облик. Тя полъхът, раздвижващ клоните на Игразил, тя набраздява нерушимото спокойствие на огледалната, тъмна повърхност на Вечността. Смъртта е последното дихание на Вселената, потрепването на пламъка върху свеща, последната точица светлина в очите на Създателя. Тя е нежният ветрец, шепнещият ураган, милувката на къпещия се във вечен полумрак, течен въздух.
Тя е господарката на всичкоТук.

Тук спи и расте Танцуващ Пламък в своята шушулка, изплетена от майчината обич на Ветрилницата- онази, който вее през тъканта на Безкрая и превръща звездите и създанията му в безбройни потоци от пропадаща, победена светлина.

Тук едно момиченце спи в шушулката си, висяща от незнайна клонка на Единственото Дърво. Спи в пашкулчето си, люлеещо се над морето без брегове и вълни... освен когато майка й минава над Вечността и набраздява повърхността й с пулсиращото си, неизразимо присъствие.
В сънищата на момиченцето Мама е всеобхватен облак любов, нежно разклащане клоните на Игразил, инак тъй непоклатимо пронизващ тъмната и равна като леност повърхнина на Вечността със сребърната колона на ствола си.

Мама й носи отклонили се по пътя си надолу гаснещи звезди, носи й спомена за Татко, събран в една единствена нощ на утешения и сълзи... Мама лично е докарала падащата светлина на бащината й душа в своето царсвтво... но дори и тя е запазила от него само спомена за силно присъствие и могъщ дух, сразил нейната гордост с тиха усмивка на прошка и разбиране.

Мама е Невидимата Ветрилница, мама е самотна жена, мама е сълзите и смеха, тя е шепота в клоните на Игразил. Тя я прегръща насън и й разказва за мънички светове, пълни с простосмъртна светлина и лунна тишина. Странни места, където Небето е извито като шепа над теб и целувките му със Земята се наричат дъжд.

Особени точки във времето и пространството, където се кръстосват траекториите на създания, способни да обичат и мразят, да изпълват със смисъл безграничната Вселена, да събуждат великата й душа и после да я разочароват, и после пак да я възторгнат... отново и отново до безкрай!

Защото точно това правят Човеците - карат Вселената да плаче и да се смее.

И Когато Танцуващ Пламък излети с пеперудените си криле от своята шушулка- Смъртта ще се вгледа прималяла в цвета на очите й.

В Сивите и, човешки очи-
най- топлото сиво на съзиданието-
побрало безкрайности...