автор: silence

5.
-В бедствено положение съм -казвам й. Но това съвсем не е необичайно. Нещо като четириметрови преспи през януарски ден по цялото продължение на пусти измръзнали плажове.
Уж очаквана ситуация заради сезона, пък като се случи бързаме да додрапаме до най-дълбоката прЯспа, да се гмурмем навътре и да изкрещим истерично "Бедствено положение" и кротко да зачакаме някой да дойде и да ни изтегли на буксир.......
-Защо на вълка, морския де, са му дебели пръстите? Ъм...? Щот сам си разчиства "снега", в който е нагазил до ушите.
И тогава тя ми хваща накъдрания кичур, който не знам защо й се струва много немирен и ми го закичва зад ухото. Мразя някой да ми пипа кичурите и да ми ги кичи зад ушите. Отнема ми личната свободата и ми пречи да изразявам по добре контрастта на крехката си душевност. Освен това винаги съм вярвал, че нещата, всичките "неща" трябва да са под контрол и то такъв, че няма накъде да шават....
И пак много бързо! Едната ръка хваща върху плътно и здраво, другата докосва по- леко и необратимо. И бързо издърпване. Нежно преобръщане и силно притискане. Много сигурна хватка. Или по-точно фатка.
Фул контакт. Очите се гледат толкова отблизо, че трудно фокусират. Гърдите й са размазани върху твоите, зърната просто изтърбушват. Двата пулса се подслушват. А ръцете -различно...
Нейните са плътно по тялото й, а моите -с разтворени длани залепени върхи
загрелите й бузи. Няма мърдане. Няма шаване. Всичко е под контрол. Под пълен контрол.
На четири метра в прЯспата сме и бедстваме. Няма кой да ни изтегли отттам....
-Кажи сега, какво те привлича толкова силно? - питам аз съвсем сериозно.


6.
А че си е бедствено - бедствено си е. То няма по-голямо бедствие от това да се окажеш върху гърдите на непознат мъж на безлюден плаж. И да се чудиш от къде ти е дошло.
А да седиш така примряла и да чакаш някой да дойде да те измъкне от тази ... беда е все едно да чакаш "Комисията по бедствия и аварии" да изрине двуметровата пряспа пред входа за да отидеш на работа или пък "Санитарно-епидемиологичния контрол" да глоби семейството мастити курортисти, които ядат мазни кебапчета при трийсетградусовата жега на плажа, пият топла бира и плюят по пясъка семки от полувкисната диня...
Затова като при всяко бедствие правиш анализ на ситуацията и предприемаш самостоятелно и поотделно необходимите според теб действия - хващаш лопатата да ринеш сняг, преместваш се по-далече от обсега на плювващите и други такива жизненоспасяващи и самочувствоповдигащи операции по оцеляване.
Е в момент на самозаблуда мога да реша, че едно горещо изказано "отче наш" (ако успея разбира се да изровя от паметта си този... ъъъ... текст) ще накара добрия отец да генерира някое цунами, торнадо или поне малка пясъчна буря, които да привлекат достатъчно дълго вниманието на мъжа, чието тяло усещам под себе си, че да успея да се измъкна незабелязано и без последствия.
Та ето ме - бедствам. Започвайки с анализ на системите и процесите, установявам, че иначе така добре оформения ми бюст сега доста зле се е размазал по гърдите на мъжкия индивид. Това обаче не е голяма беда, защото вярвам на тялото си и неговата способност да възстановява формите си след изчезване на съответните препятствия и дразнители. Факта, че усещам първичните полови белези на инвайзора с долната част на корема си също може да се пренебрегне, ако успея да си внуша, че това е... ъъъъ... някакво пясъчно хълмче. Дори си мисля, че ако успея да възстановя дишането си, ще успея и да укротя препускането на кръвта по вътрешните ми магистрали и ще заглуша издайническото тупкане на сърцето.
С ръцете му (и най-вече с тяхното местоположиение) обаче нещата не стоят така безобидно. Те бедстващо са полегнали на дупето ми, запряли са пътя ми за отстъпление с припълзяване назад и не дават и най-малък намек, че смятат да се преместят от тази взривоопасна зона.
Все още наникъде с решението за от-бедстване, съсредоточавам вниманието си върху очите т.е. напълно съзнателно се опитвам да ги от-съсредоточа от неговите и свеждам поглед надолу (колкото все пак е възможно това без да изкарвам собствените си гледци извън орбитите им) и веднага е сещам, че вторачването в устните му може (и навярно) ще се възприеме като недвусмислен намек. Но не, не, няма да го погледна в очите. Отказвам това.
Припомням си съветите на филмовите бойни майстори да приемеш играта на противника докато не намериш път за бягство и отговарям бавно, претегляйки си думите:
- Харесвам Морската градина рано сутрин, когато птиците се събуждат и все още няма хора и коли по алеите. Харесвам мириса на Делфинариума. Харесвам плажа късно вечер. Обичам морето във всичките му проявления.
Усещам как отчаянието и безпомощността се опитват да ме превземат. Стисвам челюсти за да не се разтрепери брадичката ми и почти злобно казвам:
- Други въпроси?


7.
Вълчи капан, морски капан-няма мърдане, няма шаване.
Много успокояващо действа на нервната система - да чувстваш как изведнъж зрели женски предразсъдъци направо се размазват по неведоми пътища върху утвърденото ти вече куравосърдечие и още, ей-така по детски невинно да се надяваш, че сгорещеното земно притегляне няма да смаже и последната ти наивна мечта......
Очите рядко лъжат.Особено, когато над тях има сгъстени облаци и Слънцето
хем иска да пробие навън, хем не му се мърда, щото вероятността за дъжд е доста купесто надвиснала над топлия пясък...
Всъщност очите, особено когато са силно разширени пазят най-лесно хладнокръвието си и стрелят най -точно. И сред всичките "неща", дето ги стрелят се случава да изтърват и някоя обречена на "вечен" мрак тайна.
Пък тя се усеща много лесно. Усеща се по паузата на два такта в сърдечния ритъм.... И уж паузите са неми, пък говорят най ясно, особено когато пулсът им е на едно "зърно" разстояние. Направо гърми като светкавица посред Май.
.....и първите капки,започват да се втечняват.Бавно и необратимо.....природа кво да я правиш-прави си квот си иска и както тя си знае. Някой път се трупа на преспи през тежки зими, друг път се излива в напоителни дъждове още в началото на Май.....
Капки като капки-хлъзгат се и скриват "някъде"...
И тоя месец май ще вали. Обичам, когато вали, да освобождавам ръцете от всякакви странични "неща" и да ги кръстосвам зад вратa. Затварям очи и дишам. Дишам изпаренията на разредените заряди влажна атмосфера.....
И думи се чуват:
[i]Харесвам Морската градина рано сутрин, когато птиците се събуждат и все още няма хора и коли по алеите. Харесвам мириса на Делфинариума. Харесвам плажа късно вечер. Обичам морето във всичките му проявления. [/i]
А "земното притегляне", дето беше залепнало като бедстваща февруарска снежинка вече диша по равномерно и май вече не никаква снежинка.
Лежа си и дишам. Дишам си и лежа. И гладкото на двата крака над мен леко се размества. Де да ми е така гладко и на мен...
Въобще не ми се иска морето да гледа там, където "гладкото " се е разместило и раздалечило от "нежното".... И леко сгъвам крака си в коляно и бавно го залепям върху дищащото "прострaнство". Ще натисна малко още нагоре -да стане по плътно, така че никой вече да не може да гледа "там".
И като избутвам с коляното още "нагорето" и .........
Дъхът й - и той се повдигнал и е "дошъл" много близо отгоре......
Сигурно иска да го видя! Дали да отворя очи и да погледна какво става "навън"?


8.
Е те толкова трая отказа ми да погледна в очите му. Коляното, което ме приплъзна нагоре ме сварва неподготвена и рязко се отзовавам очи в очи с него. Сякаш попадам в силно магнитно поле. Поле, което като змийски поглед ме хипнотизира и точно като черна дупка ме придърпва бавно и равномерно към себе си. Мога да надникна за малко, нали? Все пак това са само очи и нищо лошо няма да ми се случи.
Привидно изглежда много страшно и ужасно дълбоко. Все едно си качена на високата кула над басейна и хем ти се иска да скочиш, хем не ти стиска. Борят се любопитството и страха, прилагат си позволени и непозволени хватки, докато разсъдъка ти е зает да възстановява пиковете в пулса и да контролира въшния показ на емоциите. И после си казваш "няма нищо лошо, ако надникна иззад ръба", поглеждаш и височината придърпва центъра ти на равновесие, повлича те като магнит - слабо беззащитно кламерче и ти се сгромолясваш внезапно и стремително - една ледена висулка върху главата на случаен минувач.
Само дето тука няма нищо случайно. Навярно съдбата стои някъде притихнала и хихика в шепи на творението, което е забъркала. Току майка й влиза и я дръпва за ухото, привидно успокоява нещата, но веднага след излизането й малката немирна дъщеря отново замесва теченията и натворява събитията.
А поглъщането на точно тези очи не боли. Даже не е тъмно и страшно, а приятно светло. Но е дълбоко. Потъвам и вече нищо няма значение. Времето спира. Вече няма вселена. Има само днес. Вътре като малки тънки слюдички са се наслоили чувства, емоции и мисли. Чакат нечии нежни пръсти, които внимателно и грижовно ще ги разместят и ще открият ядрото - кипяща смес от огнени емоции или спокойна река на здравомислие? Кой знае?
А дали тези малки слюдички няма да се разтопят като заскрежен прозорец, ако допра устни и им дам дъха си? Моят дъх - като в едно стихче:
Първият ти дъх с мен
раждане ще е - мистично,
ще мирише на трева, земя
влажно и първично
ще ме вдишваш настървено
за да помниш и да пресъздаваш...
Кой знае? Кой знае....


9.
Момент на подарена колебливост........., цвят или повече - лек нюанс на тъмно чувство .......засмукващ дъх и най- обикновена повдигаща необуздана вълна.
Красиво е някакси - едновременно обидно непознато, пък толкова присъщо и
естествено.......като природа.
Или като груба ръка, която загребва от водата, излива я на сгорещения пясък и веднага я натиска с широката си длан и с въртеливи движения я размазва на голямо мокро петно. После втрива влагата навътре, а тя непослушна избива на ситни капки обратно по пръстите на ръката..... увива се около тях и полепва като ластик....
Ластик на чифт напоени прашки, който е влязъл точно там, където най не му е мястото .... и пречи... на пръстите... на грубата ръка, чиято длан е плътно притисната "отгоре", а останалото от ръката е там -"между" и заглажда избилото влажно по гладката повърхност като тънък филм от нежна кожа.......... и гребе от "водата"...
Наново я изважда, ама тоя път я стиска, свивайки пръстите в юмрук и тръгва нагоре по дъгата на гърба. По целия път на дъгата, прескачайки по прешлените с обратното на кокалчетата на пръстите. По целия настръхнал път, чак до шията... И после пръстите се отварят в хлъзгава хватка и обхващат алчно от горещия врат........
После нагоре към косата. Между корените на гъсти кичури......... И пак пръстите затварят бавно, издърпват нежно назад в пълна, почти задавена шепа коса......
А горе лъчите толкова са съсредоточили внимание, че направо прогарят... по бялото на шията. А тя лови тишината на бесни, дъбоки пресекулки. И дебелата
изпъкнала вена измуква на големи късове кръв и я праща на тласъци по цялото тяло.........
Дебела синя вена. Пулсираща ........и завладяна. От напуканите дебели посиняли устни. Синя кръв..........
..........а коляното отдолу натиска още по- силно "между". Толкова силно, че слабото тяло се извива в почти невъзможна дъга...... Назад и нагоре... и после съвсем неподвижно надолу. Не - това май си беше едно охлабено "нагоре"...
Но пък веднага след това още по засмукващо "надолу". И по изразено вече "нагоре"... и хлъзгаво "надолу". Настръхнало "нагоре" по обратното на космите на крака и плъзгащо, гладко "надолу" по коляното......... Къси движения нагоре и плавни, изливащи -надолу. И после по насечено-на къси и почти резки амплитуди........
.....докато вената по шията и се "приисква да екплоадира" ,заклещена между
устните и погребена под езика.....
.....и ето го момента на отдадената колебливост....цвят или повече - гъста боя от изливащи надъхани, изчистени тъмни завършени чувства - засмукваща гама
...или най-обикновен мощен трус на сеизмична вълна...
Красиво е някакси - като прясна одрана кожа на най естесвено желание - едновременно обидно познато и толкова присъщо нестествено.....като природата!
Или като нежна ръка,която хваща здраво горещината, стяга я в нежни обръчи и... стиска докато не усети слабия пулс на идващата мощ ............