автор: lale

Спя на леглото, в спалнята. Спя по гръб, разперила ръце и крака. Заспивайки, пред очите ми остават слънчевите щори и пастелните цветове на завивката. Уютно ми е. Следобедно.

Аз съм на широка светла веранда, изтегната в удобен шезлонг. Зелено е. В далечината са се подредили кокетни къщички с островърхи покриви. Наоколо - дървета. Пролетно. Опитвам се да си представя как би изглеждало всичко в мръсносивото на кишавата зима. Тогава... сякаш пребоядисвам всичко с поглед: бавно проследявам видимата част на хоризонта и, една по една, къщичките сменят цвета си... тревата става уморена... мърляви преспи сняг покриват дворовете... дърветата се оголват... Събличам пейзажа с очи. Направо го развалям. И, отзад напред, боядисвам всичко обратно в зелено и златно. Усмихвам се, доволна. Тогава разбирам, че сънувам.

Речено - сторено. Излизам от тялото си, но не постепенно или несигурно. Изстрелвам се нависоко в пролетното ухание. Но после се сепвам. Не, този път вече ще се върна до леглото - искам да съм сигурна - и ще се видя отстрани, как спя в тялото си. В същия миг, като вихър, се връщам обратно... Завивката. Спалнята. Позата е същата. Същият следобед в къщи... но не съвсем. Виждам двата профила на недобре вместени едно в друго тела. Опитвам да "щракна" в себе си, но се оказва, че това изисква усилие и зъбите на двете мои "аз" някак се запречват едни в други... част от тях падат, а един зъб се чупи вертикално на две - от корен. Устата ми е пълна с кръв и зъби. Друг, до болка познат знак, че сънувам...

Събуждам се, с разперени ръце и крака. Този път дори не проверявам дали всичките ми зъби са на мястото си...


14.03.2005