автор: Jose

Суисидна депресия и половин кибрит. Покрай теб минава тълпата напуснала последния спрял автобус на спирката. Клекнал - просещ надежда или просто самонаказващ се.
Точно, както клечките с барут в края - чувствата са замрели, докато не се окаже, че някой ги е разпалил и също, както пламъкът заживява изведнъж, така и всичко в теб се събужда. Дали си имал за цел да задържиш огъня, колкото се може по-дълго, докато изгори цялата дървесина? М да! Но трябва да обърнеш другият край и да стиснеш вече прегорелия въглен! Ето! Малко, още малко! Моля те, гори! Но не! Всичко свършва с болка отразена върху пръстите ти, с болка, която се впива в съзнанието ти със скръб.
Отново драсваш и подаваш ръка на пламъка - той те стопля при все, че гори пръстите.
Палиш нова, но тази гори бързо - не те пари, не съжаляваш за стореното - пак остава въглен, който след това ще бъде измит от дъжда или от нечии сълзи. Така както се разпали пламъкът, така и ще угасне, зависи колко дълго ще го задържиш.
И ето палиш пак и пак, и пак…Пръстите загрубяват - вече не усещаш болката, притъпени възприятия или самозалъгване… Така или иначе хората чакат поредния автобус - други просто слизат от него, а на теб кибритът ти свършва. Поредна клечка… и тя догаря, но ти я държиш - Няма, няма вече топлина и светлина пресъхнаха така, както избликнаха.
Последна клечка. Леко я допираш до кибрита. Плъзгаш я плавно и с трепет в очите с отразена искра в тях, виждаш, че не си прав - Суисидната депресия престава да съществува. Спират съществуването си и хората, и автобусите, клечките, пламъкът и топлината и болката, и скръбта заедно с тях. Оставаш сам - готов си да дадеш 5 стотинки за пълен кибрит с клечки, за да може всичко да започне отначало.