автор: Oblivion

когато ме наричат блондинка,
бих се смяла дълго с глас
и с отметната коса,
ако ми припомниш как се правеше това…
имаше гарвани,
танцуващи опиянени в косите ми,
а после - откъде дойде,
не помня,
не помня, не помня -
онзи вик,
покълнал в бедрата,
разлистен в костите
зазидан в зениците
склопил сетивата ми
изливащ навън
парчета от мен,
отломъци някакви,
все още…
това, което не се вижда
вече е твърде малко
зад избелелите ми очи
и стиската твърди вени,
увити на клуп
някъде в средата на гръдния кош,
изложени на показ
посегнеш ли към тях -
вибрират като тетива
но не, не е смях,
като че ли не
сигурно някъде има дума за него…
това, което не се вижда,
вече е твърде малко,
твърде много - онова отвън,
вътрешността е ялова...
дали си наясно
доколко
дисекцията ти позволява
да разбереш
онова, което е

така че, не ме наричай блондинка
поне докато
съм