Бледнее тъмнолика в утрото
Нощта.
Линее
и цвета си дава
на внезапен Вятър.
Преспал в утробата й,
черен.
Линира хоризонтът тънък
Изгрева,
на Слънце пътя очертава.
На ленти разграфено -
раирано небето.
По синьо-розов коловоз
затича Утрото.
Защо ли не е, защо ли не е
в синьо - розово Животът?
А ми чернее, а ми чернее...
От Вятъра,
от оня черен и попътен Вятър -
единствен ми останал верен -
той неотменно тласка Утрото
към следващата линия -
към залезния пристан.
Там Утрото ще стигне уморено,
за да погледа
смъртта на Слънцето на тоя ден.
Така Животът избледнява
линее, тръгва си от мен.
И аз го гледам
примирено.
И после всичко отначало.
Залезът на Изгрева е огледало.