автор: quatre_jeudis

Един човек вървеше по улиците на Чикаго. Непознат, одърпан и мръсен, будещ едновременно подозрение и съчувствие, страх и съжаление. В ръцете си държеше странна кутия - може би латерна? Не, не беше латерна. Всъщност тази кутия не служеше никому за нищо. Тя просто си висеше безпомощно в ръцете на скитника, пълна догоре с някакви хартийки, които лежерно падаха по иначе идеално чистия път.
Таксиджията Джон мрачно пушеше, подпрян на вратата на жълтия си автомобил. Поставен на фона на това прекрасно юлско време - слънчево и свободно, Джон контрастираше болезнено със света и изглеждаше жалък. Никакъв интерес не представляваше за него нито красотата на деня, нито тъгата, която излъчваше скитникът. Вкиснатият таксиджия нямаше дори да го забележи, ако не му беше попаднала пред очите една от онези малки хартийки.
На листчето, което нежно се удари о носа на Джон, пишеше нещо. Буквите бяха изписани по много странен и необичаен начин, бяха някак остри и нито една не приличаше на другата. Може би са йероглифи?, запита се полунеграмотният Джон.
-Ей! - извика той на скитника, който продължаваше да върви все така невъзмутимо и печално, без да усеща, че цял Чикаго се обръща да гледа след него. - Ей, ти, нехранимайко! - повтори таксиджията ядосано и хвърли фаса си в близкото кошче за боклук.
Незнайно защо, думата нехранимайко накара скитника да трепне така, все едно това беше неговото родно име. Той се обърна и бавно се придвижи към Джон.
-Какво е това?
-Лист - отвърна нехранимайкото.
-Знам. Кажи ми какво пише на него?
-Описана е една година от живота на семейството ми - скитникът хвърли едно око на хартийката, сякаш за да види коя точно е попаднала в ръцете на Джон, и добави: - 1969-та.
Таксиджията се опули.
-Кой си ти...? - попита той. - Какъв си, откъде си?
Бездомникът въздъхна.
-Идвам от една далечна страна. Тя впрочем може би вече не съществува на картата на света. Но едно време имаше формата на книга. На разтворена книга... Напуснах родината, когато задобрях в занаята си. Преводач съм на време и пространство.
Говореше делово. Въобще не забеляза, че долната челюст на Джон е вече готова да се откачи. Непросветеният таксиджия беше чувал за хора, които превеждат стихове и романи, други правеха парични преводи /което беше изключително модерно напоследък!/... Но преводачи на време и пространство Джон не беше имал и представа, че съществуват. Той започна да разпитва странника каква точно е неговата работа, но онзи отказваше да говори.
-То не е работа, а призвание. Занаят - уточни непознатият. Джон чак сега усети, че той не говори добър английски, бърка предлозите и има някакъв поразяващо твърд акцент.
-Добре... Тогава кое е най-голямото ти постижение досега? - поинтересува се американецът, като се надяваше да получи поне най-бегло описание на тази специалност /преводач на време и пространство, брей!/
-Смалих къщата си. Някога имах бяла, спретната къщурка, имах жена и деца. Съпругата ми избяга с някакъв чужденец, взе ми сина и дъщерята, останах сам. Домът ми ми се стори прекалено голям за сам човек и взех, че го смалих... Стана голям колкото... самолетен билет.
В този момент Джон съжаляваше, че е заговорил нехранимайкото. Той стоеше все така подпрян на вратата на таксито си, почесваше се с една ръка по брадата тип "каторжник" и се чудеше...
-Така превеждам пространство - продължи скитникът. - Време се превежда по-трудно. Днес задачата ми е да преведа времето на английски.
Чак сега Джон видя, че до него и странния му събеседник се е спрял още един човек, прилично облечен, в сив шлифер и с черно бомбе на главата. Той слушаше внимателно чудатия разговор и изглеждаше неимоверно впечатлен.
-Казвам се Дейвид Гелър, господа! - жизнерадостно се представи третият.
Таксиджията обаче беше прекалено сащисан от всичко, за да отговори. Бездомникът от своя страна явно не обичаше да сменя толкова рязко темата на разговор. Той отвори уста да продължи своята причудлива история, но въпросният Дейвид го прекъсна:
-Чух за вашата изключителна професия, сър! Вие трябва да сте много богат? - звучеше някак си наивно и по детски. Джон си запали нова цигара. - Сега сте се облякъл като скитник, за да проследите живота на обикновените люде, нали?
Погледът на Дейвид бе като на малко пале, което не знае какво е разочарование.
-Не съм богат - почти гордо отвърна преводачът. - Преди малко изхарчих последния си долар за малко храна.
-Но... как така?!
Определено Шлифера беше изключително досаден. Само и само да не го слуша, Джон припряно се смъкна на седалката в таксито си и подвикна на скитника:
-Ей! Да те закарам някъде? Аз черпя...
-Благодаря. Хубаво е времето днес. Ще повървя.
Преводачът въздъхна и седна на близката пейка. Изглеждаше още по-тъжен от преди. Той се зачете в една от хартийките си, която по инерция стискаше от известно време в дланта си. После се облегна назад, изключи света от своето полезрение и тихо затананика песен на някакъв странен език:

Хубава си, моя горо,
миришеш на младост...