Вратата е отворена към моето мълчание-
тъй пълно със бъбривост,
задръстено от кухи фрази,
от фалшиви обещания...
Люлее се на старите си панти-скърца
като пясък между зъбите,
като измислени послания към мъртвите,
тъй живи някогашни чувства,
загатващи за празната обвивка
на Егото-това несподелимо неизвестно,
убягващо ни винаги при среща;
тъй категорично- праведно,
след дългата раздяла
със подслушаните истини;
тъй жалко при докосване,
когато се разпада....
Ще дойде ли на утрото сумрака,
горчивата си чаша да допия
и да я изхвърля с ядна ярост
през мръсните прозорци
на омразните си колебания,
които ме душат през нощите
на моятя самотна ярост....
О ,искам да разкъсам димната завеса
на несподелените надежди-моята Светиня
и да тръгна безразлична
на среща с Просяка,
събиращ Милостиня...