Дотътри се до мене стих
без автор и без име -
аз грешките му опростих,
а той ме кани да вървиме.
Сластта показва мощна сила,
решила истински да ме обърка,
твърдейки, че е мила
щом в ставите ми се отърка.
Претенции за поезия тя показва,
но иска да я съчиня
и себе си так наказва,
а аз защо да я виня?
Витае тя като прокоба,
но иска от поет да бъде кръстена
и крие придобита злоба,
безсилна, виждайки ръката с пръстена.
Завижда тя на чистотата,
предчувствайки от битката победа -
не може да понася красотата
и с мърша прави си обеда.
Желае тя да спра да пиша,
душата ми за плът да плаче
и в сласт безумна да въздиша
та перото ми да пише друго яче.