За необикновения обикновен човек...
" Имало ли е някога изобщо смисъл да продължавам напред? Особено сега. Когато разбрах, че съм съвсем обикновен и незначителен човек."
Това се въртеше в ума й по 24 часа на ден. Не можеше да се справи със себе си, с живота си и с това, което беше останало от уникалността й. А беше толкова лесно само преди месеци...
Маргарита беше вече на 26. Не беше омъжена, нямаше деца. Това малко й липсваше в топлите нощи когато прозорците на спалнята и бяха отворени и до нея достигаха далечните смехове на преминаващите под терасата й тинейджъри. Сигурно отиваха да се веселят някъде. И тя можеше да го направи. Все пак 26 години са едва началото на живота. Но тя се чувстваше стара. Много стара. И уморена. От себе си, от света наоколо, от правенето на все едни и същи неща, от все същите проблеми и мечти. Нищо не се променяше.
Често майка й я критикуваше, че се държи като някоя бабичка, а би трябвало на нейната възраст да е жизнерадостна и щастлива. Би трябвало. Като че ли това беше нещо задължително. Защо да не живееше така както иска. Защо трябваше вечно да живее според нечии стандарти и очаквания? Беше живяла така, но не й хареса. Сега правеше това, което иска.
Обичаше да прекарва много време в леглото си. Четеше много и скоро се наложи да сложи очила. Очите й не издържаха. И какво от това? Нали още вършеха работа.
Това и правеше този следобед. Навън валеше тихо и спокойно, а тя се беше настанила в голямото меко легло и четеше. До нея димеше чаша липов чай. И чай обичаше.
Остави книгата за няколко минути и започна да масажира слепоочията си. От няколко седмици страдаше от силно главоболие, което понякога беше нетърпимо. Цветовете се размазваха, звуците се изостряха и всичко ставаше нереално.
Мислеше, че е мигрена. Страдаше от главоболия откакто се помнеше и някак игнорираше болката в първите дни. Но сега започна да се замисля. Ами ако имаше някаква сериозна причина?
Тръсна глава и реши да не мисли за това. Стана от леглото и започна да подскача наоколо, за да се раздвижи. Казват, че движението е лек за всяка болка. Но вместо очакваното облекчение болката се засили. Но тя продължаваше да подскача. Мозъкът й все едно се удряше в стените на черепа и виеше от болка.
Не можеше повече. Приседна на леглото и се опита да успокои дишането си. Бавно, бавно. Изведнъж всичко притъмня и тя незнайно как тупна на пода. Не можеше да помръдне. Виждаше само светлината през прозорците. Тя започна бавно да избледнява. След това да гасне. Малко по малко се стопяваше и настана тъмнина. Изведнъж замириса на портокали. Само аромат и нищо друго.
Майка й звъня поне 50 пъти. Когато никой не вдигна телефона тя се принуди да отиде до апартамента й. Отвори врата и видя дъщеря си, просната на пода. Втурна се към нея, потърси пулс и дишане. Всичко като че ли беше в норма. Опита се да я събуди, но без никакъв успех. Грабна бързо телефона и набра Бърза помощ. След като задъхано каза адреса в телефонната слушалка затвори и приседна до Маргарита на пода. Милваше косите й и плачеше. Нищо друго не можеше да направи.
Линейката дойде и откара Маргарита в болницата.
Вече месец Маргарита не излизаше от комата, в която беше изпаднала. Причините за нея не бяха известни на лекарите. Правеха и всевъзможни тестове. Но те не показваха нищо. Нямаше никаква причина Маргарита да не се събужда.
- Госпожо, имам само едно обяснение за състоянието на дъщеря ви. Тя просто не иска да се събуди.
Лекарят-стажант въздъхна, повдигна рамене и излезе от стаята.
- Марго, тоя май каза най-умното нещо до сега,а ? - каза майката.
Не преставаше да й говори. Знаеше, че тя я чува.
В стаята след малко влязоха двама души. Единият беше бащата на Магарита, който тя не можеше да понася и единственият приятел на Маргарита - Кирил. Те седнаха до леглото й, но баща й след малко излезе без да каже нито дума и повече не се върна.
А Кирил се огледа предпазливо, след това разтвори една пътническа чанта, която майката не видя до сега, и бързо я отвори. А от нея изскочи едно малко пухкаво котенце. Беше го кръстил Мая и го избра специално за нея. Искаше да има нещо живо винаги при нея. Да я държи здраво за живота като нишка, по която тя да се върне.
Кирил подкупи една от сестрите да му съдейства с животичето и сега Мая седеше на гърдите на Маргарита и любопитно поставяше лапичка върху носа й.
- Аз ще остана с нея. Не се безпокой, лельо Ваня. Аз съм тук. Иди да си починеш. А ако нещо се промени аз ще ти се обадя. Обещавам.
Тя само се усмихна, прегърна го крепко и излезе.
А Кирил само това и чакаше. Седна на леглото до Маргарита и започна весело да й разказва как е минал денят му. Как една клиентка в магазина, в който работеше поискала да си купи сапун с пилешка мазнина. Докато й разказваше той държеше ръката й и се смееше.
А Мая се размърка тихо и заспа свита до брадата й.
Един от дежурните лекари мина покрай стаята и надникна вътре. Видя котето и понечи да влезе и да се развака, но нещо го спря.
"Ако това й помогне то нека така да е. След като ние нищо не можем да направим" - помисли си.
След това с тъжна усмивка тръгна надолу по коридора.
"Събуди се".
Мирише на портокали.
"Събуди се".
Тя бавно отвори очи. Светлината беше ослепително ярка и й пречеше да види каквото и да било. Ушите й пищяха.
"Събуди се".
Тя се опита да се размърда, но й беше ужасно трудно.
Предметите наоколо дойдоха на фокус и тя с мъка се изправи в леглото. Седна и започна да се оглежда.
Видя, че до нея на един стол спи Кирил.
Тя се усмихна.
- Ей, сънчо! Какво правиш тук? И между другото къде съм?
Кирил се стресна и се ококори бързо.
- Марго! Ти си будна!
- Разбира се, че съм будна! Къде съм?
Кирил я гледаше неразбиращо. Маргарита говореше на някакъв чужд език, от който той не разбираше и думичка.
- Марго, защо говориш на този език? Дори не знаех, че го знаеш.
- Да не си се побъркал? Говоря си на чист български език. Да не си препил снощи?
Сега тя говореше на испански. Поне това можеше да каже със сигурност.
- В момента говориш на испански според мен.
Маргарита започна да се смее.
- Опитваш се да ми скроиш номер, а? Хайде стига! Кажи ми какво е станало?
А това беше казано на някакъв азитаски език, който той определи като китайски.
Кирил постоя недоумяващо една минута, а след това изхвръкна от стаята.
Следващите дни преминаха толкова бързо, че Маргарита не можа да ги усети. В стаята й непрекъснато се тълпяха хора. Имаше поне десетина преводачи и още толкова журналисти. Лекарите също изобилстваха, а някъде там сред тълпата стояха затиснати майка й и Кирил.
Оказа се, че Маргарита можеше да говори поне 20 езика. Толкова бяха установили до тук. Просто трябваше да помисли за дадения език и започваше с лекота да говори на него. Говореше и на български, но трябваше непрекъснато да й напомнят да мисли за езика, защото преминаваше на друг език през няколко минути.
Тълпите не преставаха да се изливат в стаята всеки ден. Нечуван феномен! Кома с неизяснен произход и сега пациентката се беше превърнала в универасален преводач. Правеха й хиляди тестоте и изследвания, но нямаше никаква причина отново това да се случва.
Маргарита можеше освен това да пише на всички езици, за които помислеше. Можеше да пише с двете ръце едновременно два различни текста. Можеше да решава сложни математически задачи, които малко хора можеха дори да разберат след като им бяха обяснени. А тя дори не се замисляше. Четеше по стотици страници за часове. Обясняваше сложни физични закономености. Можеше да назове всяка открита звезда до сега и каже нейните характеристики. И още, и още...
А нямаше ни най-малка представа откъде знае тези неща.
Изписаха Маргарита от болницата, но я заведоха в частен санаториум където изследванията над нея продължаваха. Изведнъж тя се беше превърнала в осмото чудо на света. Идваха чужди учени и лекари, за да я видят, а тя малко по малко започваше да се чувства като музеен експонат.
Майка й започна по-често да плаче, а Кирил се затвори в себе си. Не можеха да стигнат дори до нея. Не им даваха да я виждат дори. Месеци минаваха, а тя беше сама. Заобиколена от хора, тя беше самотна.
Но чувството за самота някак се беше притъпило. Вече не болеше толкова много от него.
Чувстваше се така все едно е включена към Интернет и можеше да използва всеки бит информация на секундата.
Не й даваха да излиза. Не можеше да се движи без до нея да има човек. Не можеше да се храни сама. Не можеше дори да спи сама. До нея винаги имаше някой.
Чувстваше се велика, чувстваше се обградена с грижи и внимание. Чувстваше се важна. Но нещо липсваше...
Липсваше съзнанието, че ти сам си постигнал това, което можеш и знаеш. Някак... когато получиш всичко наготово ти пак не си полезен и ценен.
Времето минаваша, а Маргарита започна да се уморява от всичко това.
Един ден тя седеше и четеше. Но не виждаше смисъл да чете. Знаеше какво следва в книгата. Някак знаеше за какво става дума, кои са главните герои, какво преживяват, за какво мечтаят и страдат. Остави книгата настрани и се загледа навън.
Изведнъж я заболя глава. Силната и интензивна болка я зашемети и я остави без дъх.
- Не! Не пак! Моля те! Не искам да се връщам обратно!
Легна на леглото и се зави през глава. Главоболието отмина след около час.
От този ден нататък започна често да изпитва болка. Времетраенето се увеличи, а силата си оставаше все същата.
Вече по няколко часа от денонощието просто крещеше от болка.
Лекарите се опитваха да я потушат с лекарства, с масажи, с медитация. Но нищо не помогна.
Всеки ден тя крещеше безпомощно. Всеки ден пропадаше в тъмна пропаст и миришеше на портокали.
Започнаха да пускат Кирил и майка й при нея. Но в моментите на болка тя не ги разпознаваше.
Майка й не издържаше до края на тези срещи и успяваше да стигне само до вратата на стаята й. Стоеше там с часове докато Маргарита крещеше вътре и плачеше.
А Кирил стоеше до леглото й отново и говореше. Понякога й пееше. Друг път просто държеше ръката й.
Един ден болката стана по-силна от всичко. Не виждаше и не чуваше нищо. Гърчеше се в леглото и нищо не можеше да направи. Искаше й се да умре. Имаше чувството, че бормашина се забива в черепа й и бавно раздробява мозъка й.
Светът се разпадна на хиляди парченца. Светлината изчезна отново. И болката изведнъж изчезна. Мирише на портокали.
Спомни си как веднъж бяха двамата с Кирил и ядяха портокали. Когато заби пръст в кората на плода сокът опръска лицето му. Смяха се много. Бяха щастливи. И миришеше на портокали.
Кирил панически изтича от стаята. Маргарита нямаше пулс нито дишане.
Затичаха лекари, засуетиха се сестри. Опитваха се да върнат Маргарита обратно към живота. Сърдечен масаж, обдишване, дефибрилатор... Бледото, слабо и изпотено тяло се тресеше под тях. Но не даваше никакви признаци на живот.
Кирил се отпусна на един стол безпомощно. Сълзи закапаха като дъжд. Тих и успокояващ. Зарови лице в шепите си и зарида горко.
Стори му се, че усети аромат на портокали.
- Докторе, имаме пулс! И дишането се възстанови.
Тълпата в стаята шумно си отдъхна. А Кирил стана бързо.
Тя се свести след няколко часа. Лекарите с разочарование установиха, че едва говореше. И то само майчиния си език. Думите й се губеха и тя често като малко дете питаше какво означава някоя дума. Гледаше безпомощно като малко кученце и не знаеше какво да направи. Беше в голяма степен неподвижна.
Лекарите скоро я забравиха. Вече не беше важна. Беше станала дебил.
Но Кирил така и не повярва в това. Той знаеше, че в главата й всичко малко по малко се подрежда и започва да работи нормално.
Виждаше в очите й, че тя мисли, че наблюдава, че прави връзки между нещата.
Прибраха си я вкъщи. Мая вече беше на една година и беше силно привързана към Маргарита въпреки, че беше прекарала с нея малко време.
Леля Ваня се успокои и вече не плачеше. Дъщеря й си беше вкъщи въпреки, че беше физически и ментално като инвалид.
Но нито тя, нито Кирил се отказаха от опитите си да я върнат към нормално функциониране.
След няколко трудни месеца тя започна да ходи с чужда помощ, а след това и сама. Говореше смислено, но все още с малко думи. Всеки ден прекарваше в учене на собтвения си език. Но нещо отново липсваше.
Застана на ръба на скалата. "Защо ми е да живея като изрод? Та аз съм нищо в сравнение с това, което бях! Аз съм им само в тежест. По-добре е да ме няма. И е толкова лесно. Само протягам крак и поемам надолу. Не е трудно. Цял живот все надолу съм вървяла."
Стоеше там и леко се поклащаше. Страхуваше се.
"Ето сега. Сега ще го направя."
Тялото й се наклони и тя усети как полита. "Край"
Но внезапно усети силно дръпване и нечия топла прегръдка.
- Толкова време те търсех! Я виж! Купих портокали! Можем да седнем тук и да похапнем като едно време. Хайде!
Кирил говореше бързо и радостно, но сълзите се стичаха по лицето му. Той знаеше какво искаше да направи тя със себе си и я следеше непрекъснато. Нямаше да й позволи.
Маргарита остана доста очудена, но не й оставаше нищо друго освен да седне при него.
Той белеше плодовете и плачеше, а тя смутено гледаше встрани.
Но така се наредиха нещата във Вселената, че пръстът на Кирил се заби по-дълбоко в портокала и сокът опръска лицето на Маргарита. Тя замижа бързо и усети как сокът се стича по носа й, образува капка и се разля по устните й.
А той стоеше със зяпнала уста и не смееше да каже нещо.
Маргарита облиза внимателно сока. Леко се усмихна.
А той отговори плахо на усмивката й. Не беше се усмихвала от толкова много време.
Маргарита седеше и го гледаше. Нещо отдавна забравено напираше в нея.
Изведнъж и двамата избухнаха в смях.Смяха се така както децата се смеят. Чисто, сърдечно и звънко.
Прегърнаха се.
Наоколо мирише на портокали.