автор: ranobudniche

Забързано те вдишвам
ежедневно,
докопам ли те в краткия си отдих.
Уют за теб - пристанищен,
несекнал,
стаила съм във жадните си ноздри.
Докосвам те със мисли.
Ежечасно.
И ако имам добрина-троха, за тебе
от нея тънко одеяло
изтъкавам -
на мене - да те стопля, е потребно.
Усмихваш ми деня.
Разплакваш
понякога безсънните ми нощи,
прашинка от роса
отхапваш,
щом миглите ми (случва се) разроши.
Не мога да те пиша.
Да те вдишвам,
да те живея с всяка фибра искам,
по устните ми ден след нощ
да тичаш.
Наяве да сънувам… че те има.