автор: ipalam

И пак вървя напред, назад се връщат
тълпи от храсти, ябълки, роса...
Въртят се клони и въртят се къщи,
понесли толкоз сини небеса.

Могилите изглеждат по-големи,
събаря птица въздуха с крило
и селският ми ден на път поема,
възседнал слънчевото колело.

Не знаех, че години съм го страдал,
че в съдбоносна близост сме били,
че в мене съм го носил с вик на брадви,
с жужене медоносно на пчели.

Сега открих първичната му сила:
във шепа зърно, във натегнал плод,
във сините очи на Карамфила,
във целия ми градски
уж живот.