- Чуваш ли ме? - тихо, но настоятелно попита тя.
Той бавно извърна поглед към нея. Очите му си останаха празни. Като че ли не я виждаше. Като че ли не виждаше нищо.
- Знаеш ли изобщо, че съм тук? - опита отново, но този път той не помръдна, а просто продължи да гледа през лицето й.
Тя колебливо докосна ръката му. Той се напрегна, сякаш да я отмести, но не направи нищо. Отново се извърна и сведе глава. Гледаше пода точно както беше гледал нея.
- Ще си ходя. Може пак да намина някой път.
- Недей, остани - безизразно каза той. Без да я гледа. Без да влага емоция или искреност в думите си.
Тя се изправи и поклати глава.
- Ще се видим пак. Оправяй се.
После бързо излезе от апартамента и тръгна към собствения си дом.
Той постоя още малко така, после се изправи и тръгна по стъпките й. Спря на вратата, върна се обратно, после още веднъж. Накрая спря до прозореца, опря ръце на перваза и се загледа в потъмняващото небе. Нащърбената луна се подаваше над накъсаните облаци и им предаваше нереален вид с блудкавата си светлина. Някакъв влак премина по близката линия и стъклата на прозореца слабо задрънчаха. Няколко етажа по-ниско тя бързаше да се прибере. Той се облегна на стената до прозореца, после седна на пода и се протегна към въргалящата се на пода бутилка. Беше празна. Пристъпът на ярост беше внезапен и неочакван и изтръпналият му от апатия ум не осъзна какво е направил дълго след като звънът на чупещо се стъкло стихна.
После заплака. И накрая заспа, а когато се събуди тя отново беше там. И се усмихваше.
- Добро утро - каза и го целуна нежно.
Следващите дни се нижеха еднакви. Апартаментът потрепваше, когато преминаваха влакове. Всеки път монотонния ритъм на железните колела го унасяше. Луната намаляваше, облаците покриваха небето, валеше неспирен ситен дъждец. Апатията му се редуваше с ужасни пристъпи на гняв, на бяс, на ярост, докато се опитваше да се измъкне от нея. И накрая стихваха в безсилие.
Тя винаги беше там, сякаш никога не беше си тръгвала. Говореше с него. Усмихваше му се. Обещаваше му… себе си… или нещо такова. Молеше го да се бори. Мълчаливо понасяше и пристъпите на параноя, и тези на обикновен страх, и тези на злоба. Окуражаваше го. Може би дори вярваше в думите си. Но нямаше смисъл.
Една от вечерите той успя да се изтръгне от маниакалните се настроения и да й поговори като нормален човек.
- Глупаво е - опита се да й обясни. - Аз наистина не мога да направя нищо. Страх ме е - от това, че ще ме изоставиш, че ще се събудя, без да си тук, че ще ме измамиш. После се вбесявам искам да… да… нараня някого. Теб, себе си, няма значение. А после нищо няма значение. Не мога да го подтисна.
- Можеш - твърдо каза тя. - Има хора, които са успели. Само още малко. Скоро ще има начин. Сега само се дръж. Трябва да изплуваш, за да се върна към работата си. Моля те.
- Ще опитам, но е трудно, Ани…
- Но ти можеш. Знам, че можеш.
Тази вечер беше приказна. Тъмна с тъмнината на кадифе. Дъждът пееше сребърна песен по покрива. Двамата се любиха страстно, а после заспаха прегърнати и им се струваше, че всичко ще бъде по-добре на сутринта.
На сутринта всичко беше по-добре. Беше почти нормално. Нормална сутрин, закуска, разговор. И напрежението, че всичко ще свърши, толкова силно, че се налагаше над всичко. Но не свършваше. Следващите дни той продължи да е нормален и всяка сутрин, когато се събуждаше до нея, благодареше на Нещо - Нещо по-висше - за това.
На деветия ден Аня се завърна към работата си, но продължи да прекарва колкото може повече време с него. Беше победил. Невероятно, толкова лесно, но беше победил, беше си извоювал отсрочка и всичко щеше да се оправи. Щом програмната Сюрреалност бъдеше довършена, щеше да го излекува. Само още малко…
На седемнайстия ден Аня се прибра малко по-рано с надеждата да прекарат повече хубави мигове заедно, без някой да им пречи. Напразна надежда. Намери го да лежи до прозореца, с вперени в нищото празни очи. Мъртъв от часове.
Тя приклекна до него, поговори му, после затвори очите му. Седна до него на студения под и остана дълго така, загледана през прозореца. Дъжда беше спрял.
Аня се изправи и понечи са извика линейка. Пред очите й притъмня, зави й се свят. Седна обратно на пода и едва тогава заплака. И не спря да плаче дълго време.
Железните колела удряха железните релси, в мрака на ранната зима кротко валеше леден дъжд, камбаните биеха за вечерня. Този смъртен ритъм се запечата завинаги в съзнанието й. В дъжда се промъкваха снежинки. Ботушите ъ потъваха в блудкавата кал.
- Като бележка за твоето самоубийство - прегракнало изрече тя, - искам да кажа, че вярвах. Тъпо копеле. Аз те обичах. Как можа да умреш?
Но мъртвите не говорят. Поне тогава още не й говореха…
Johnette Napolitano - Suicide Note
(част от въведението към `мойта-ненаписана-книга`)