автор: AIDS

Навсякъде се бе раззеленило. Дърветата се бяха покрили с пъстра премяна.
Цветовете им преливаха от нежно бяло в розово, а малките декоративни храсти бяха целите пожълтели. Вятъра поклащаше клоните и превръщаше всичко във вихър от цветове. Аромата им бе силен и привличаше неустоимо пчелите. Малките работнички неуморно жужаха и обикаляха около тях. Събирайки прашеца им те сътворяваха кехлибарена наслада. Птиците се завръщаха от странство, на ята, уморени от дългия полет, но доволни че се прибират у дома. Пролетта бе настъпила. Наоколо кипеше живот.
Димитър слушаше песента на славеят и се възхищаваше. Трелите бяха нежни, сякаш извираха от душата му. Само велик творец можеше да сътвори такава красота. Природата бе дарила славеят с този съвършен глас. Може би той пееше за свободата или за любовта, а може би тъгуваше. Не! Така може да пее само същество, което е свободно и което се радва на живота. Замисли се. Какво е свободата? Правото да вземаш сам решенията си в живота, без да бъдеш зависим от околните и да не се съобразяваш с другите. Не беше ли това прекалено егоистично. Не искаше да бъде зависим, но дали бе готов за това? Погледът му се спря на славеят. Той не беше сам. Незнайно от къде бе долетял още един. Творецът наперено подхвъркваше по клоните на дървото и обсипваше въздуха с трели. Перчеше се и се правеше на интересен с надеждата да се хареса. Значи другият бе женски. Засмя се. Нима и при нас хората не беше така. Вечерите на които се събираха с приятели неизбежно се превръщаха в яростно съревнование между тях, в борбата за очароване на ответния пол, преливащо от цинизъм и обладано от палячовщина. Накрая свършваха с шумни борби в леглото, с преплетени тела и нечленоразделни звуци. Езикът на тялото, ще кажат някои. А после след кратката муза на среднощно хъркане, на сутринта всеки поемаше по пътя си, удовлетворен физически, но в душата му буря от неизказани въпроси. Потърпевши нямаше. Единствено неудовлетворение от празнотата, която ги изпълваше и горчивият вкус на долнокачествено уиски. Коментарите , които правеха колегите му на следващият ден, кратките намеци и несъществуващият сексуален героизъм го разяждаха, като ръжда. Суетата препълваше ежедневието му, а лицемерието бе основната му духовна храна. А и вечната надпревара с времето. Това го уморяваше. Искаше да бъде свободен. Погледна в далечината. Птиците се рееха широко разперили крила, оставили се на течението на въздушните струи, скитащи безделници, рожба на майката природа. Искаше да бъде като тях. Да заличи от обремененото си съзнание , всяко едно лице, всяка една стъпка от пропиленият си на вятъра живот. Не можеше да признае пред приятелите си, че всичко тези оргии и пиянства го отегчават. Щяха да го вземат за глупак. Те - великите, блуждаещи сенки, търсещи да се скрият във лоното на тъмнината, подгонени от пронизващият слънчев лъч. Мъгла разкъсвана от повея на вятъра! Едва ли щяха да го разберат. Замисли се. А може би те изпитваха същото това чувство? Може би те също се страхуваха да го признаят? Едва ли. А и жените скитащи и търсещи Великия, Истинския, Идолът когото да боготворят, плод на собственото им изкривено въображение? Пилигрими вечно кръстосващи безцелно вселените на човешките измерения, сътворени от празнота и безверие. Прелитаха от портал на портал, с надеждата, че ще се окажат на правилната врата. А после, преминавайки усетили вкуса на собственото си разочарование, се отправяха с плаха стъпка и неугасваща надежда към следващият. Този начин на живот го убиваше. Смъртоносна отрова с бавно, но сигурно пагубно действие. Ежедневно в душата му се инжектираше нова доза, увеличаваща се като на пристрастен наркоман. Опитваше се да бъде циничен, така можеше да оправдае поведението си. Но това не беше достатъчно. Нямаше как сам да излъже себе си.
Беше млад. Беше луда глава и светът се въртеше около него. Срещна жена си, по време на един купон или по скоро оргия. Тя беше красива, благонадеждна студентка, подкрепяна от богатото си семейство. Гледаше го с големи влажни очи, чаровна усмивка и правеше невероятни свирки. Нямаше време да разсъждава и не искаше. Ожениха се след три месеца. Беше млад. Беше луда глава и светът се срути около него. Само няколко месеца брачен живот бяха изминали и нямаше повече какво да си кажат. Мълчаливо, като сенки се движеха из стаята, мълчаливо сядаха за вечеря на масата, мълчаливо се любеха без страст вечер в леглото и мълчаливо заспиваха. Мълчаливо бяха поели по различни пътеки.
Раждането на първото им дете допринесе малко ведрина в отношенията им. Опиянението , че си сътворил нещо толкова съвършено граничеше единствено с радостта им. Вечерта за пръв път се напи от радост. Последваха няколко месеци на затишие, но отговорността по отглеждането и възпитанието на детето, и собствените им различия отново изостриха отношенията им. Постоянно се караха за нещо. И така изминаха няколко години. В кратък проблясък на гузна съвест и опит да се поправи положението, те сътвориха и второто си дете. Вечерта на раждането Димитър се напи от радост - за втори и последен път.
Последвалите пиянски вечери, бяха продиктувани единствено от тъпата но разяждаща болка на самотата и празнотата, които го бяха обзели. Живееше в свят на хора и заобиколен от хора, но беше сам. Търсеше утеха в многобройните връзки с лутащи се жени. И той и те търсеха единствено спасителното пристанище, но все не го намираха. Изневерите не му помагаха с нищо. Беше взел мълчаливо съгласие от жена си, да не му прави проблем, стига той да я остави на мира. Перфектното семейство в очите на хората. За него обаче се бе превърнало в жена му, той и другата.
Другата. Вземаше от нея това, което тя му предлагаше, но без да дава нищо. Нямаше просто какво да даде. Беше празен. После си отиваше.
Слънчевият лъч проби короната на дървото и го заслепи. Славеят беше се умълчал или се беше отдал на мълчалива любов. Вятърът полъхваше, ту на топли, ту на хладни вълни. Потръпна. Видя , че несъзнателно е извадил снимката на двете си деца от джоба и я стискаше с ръка. Загледа се във нея. Усмихна се , обзе го топло чувство. Единствено те допринасяха радост в живота му. Малчуганите го гледаха усмихнати и щастливи, протегнали ръце за поздрав, нищо не подозиращи за помията около тях. Откога не беше им отделял време. Да ги хване за ръка, да се помотаят безцелно по улиците, да се качат на въртележката и да се смеят във вихъра от размазани лица. Тогава се чувстваше най добре. И беше щастлив. По дяволите! Ето какво му се e изплъзвало? Усмихна се и ускори крачка. Той не беше сам, най после го разбра. И бе свободен. И го чакаха.