автор: lubopitko

Когато вечер си тръгваш
и пак ме оставяш сама,
след теб аз поглед отправям
и мисля за моята мечта.

В нея сме винаги двама,
вървим ръка за ръка.
Страхът отдавна го няма
и не е пусто, както сега.

И ги няма досадните пречки,
и всичко върви по вода,
и проправяме малки пътечки
към нашата Вселена- любовта.

Усмивките- твоя и моя
превръщат нощите в дни.
И постепенно се връща покоя
и са реални мойте мечти.

Това е красивият сън,
който отдавна сънувам.
Събуждам се, поглеждам навън
и не спирам аз да тъгувам.

Защото тебе те няма,
ти си далече от мен,
но дори и за миг не забравям,
че взел си сърцето ми в плен!

01. 02. 2005г.