автор: ruslina

Виж, май е време да тръгвам...
Скоро тука ще стане студено.
Кавалер си - нека аз да съм първа...
Остани. Потъгувай след мене.

Постопли се край свежите спомени,
за последно - измисли ме прекрасна,
с ветрове във косите заровени -
уж жена, а дете непораснало...

Не, недей ме задържа, усещам -
изхабиха се думите девствени,
беше топло, а после...горещо,
но пълзи вече хлад като есенен...

Рутината без жал ни убива,
изцедени са буйните сокове...
Да, признавам, бях много щастлива,
благодарна съм... Стига ми толкова!

Не, разбира се! Знаеш, че лъжа!
Че не стига... Но... време е.
Помечтахме, летяхме... и тъжно е
любовта да превърнем във бреме;

да ме вместваш в задъхани графици,
да усещам гласът ти изстинал...
Не, не зная разумните граници,
но поне вече знам - Теб те има!