автор: Niq_Nichiq

Трепери, трепери!
Утре съм на изпит. Математически анализ. Нищо не знам. Нищо не разбирам. И хич ама хич не ме е срам от това.
Знате ли, приятели, до сега в живота си съм се провалила точно един път и това беше когато се опитах да кандидатствам медицина. До този момент аз никога ама никога не бях изпитвала онова ужасяващо усещане на провал, недоволство от себе си и размислите, че си неудачник. Винаги до тогава нещата се случваха така, че аз печелех по един или друг начин. И не че го правех нарочно. Просто някой там горе наистина ме обича и държи на мен. Дори понякога и да не искам.
Провалих се. Депресирах се. Разбрах, че и аз съм човек. И какво от това?
Защо обаче се депресирах все още остава непонятно за мен.
Я си представете, че сте се излегнали удобно на дивана, пийвате си нещо и се отдавате щастливо на мързела. И изведнъж детето ви бутне нещо и го счупи, омаже ви новия килим с мед или пък види сметката на кристалните чаши, пстанали от баба ви. Как ще реагирате вие?
а) побеснявате, наказвате детето, дори може да му дарите един як шамар.
б) прегръщате го едно хубаво, казвате му, че нищо непоправимо не е станало и че другия път трябва да внимава повече.
Хайде сега си представете изражението на личицето на детето ви (ако нямате такова използвайте въображението си) в двата случая.
Представете си го навело глава, засрамено, наранено от виковете ви и обидено. Уплашено. Стреснато. И какво ли още не.
Я си представете сега как вие изглеждате когато се страхувате от някой провал или пък се провалите. Лично аз си направих експеримента да погледна на себе си като на дете. И осъзнах едно простичко нещо. Ако се проваля и се почувствам виновна, неудачница или нещо такова аз ще постъпя като във вариант а) със себе си. Защото ние всички сме деца колкото и да не искаме да го признаем.
Ако искате ми вярвайте, но аз искам да се проваля утре. Искам да не си взема изпита. Защо? Защото искам да видя, че небето няма да се сгромоляса, няма да настане Края на света, няма да ме разпънат на кръст. Защото няма нищо лошо в провала стига да знаеш как да го използваш след това.
Прегръщам детето в себе си и му казвам, че нищо непоправимо няма да се случи утре. И то/аз се успокоява.
Усмихвам се. Знате ли колко по-леко се диша когато осъзнаеш всичко това?
Седя и мисля. Майка ми сигурно ще е разочарована от моя провал. И какво от това? И тя ще трябва да приеме, че аз се боря като всички останали, че често правя грешни стъпки, но вървя, не се отказвам.
Сега си мислите "Защо стоя тук и чета тая простотия?". Не мога да ви дам отговор на този въпрос. Може би, защото и вас ви е страх да не се провалите и този страх бавно и сигурно ви изяжда. Милиметър по милиметър. Като разяздаща плътта бактерия.
Днес излязох на разходка. Вън е натрупало сняг. Слънчевите лъчи проблясват по снега и заслпяват очите. Но аз няма да ги затворя. Няма. Искам да виждам ясно истината.
"А каква е Истината?" са ме питали някои. Истината, е че там навън няма нищо, което да е толкова страшно, че да те накара да спреш полета си. Само трябва да отвориш широко очи и да видиш. Нищо, че слънцето те заслепява.
"Това ли е всичко?" продължават те.
Не. Това не е всичко. The Truth is out there. И аз летя право към нея. Без страх, без срам и без капка съмнение.