автор: apollyn

Ще искам пак да чувам вика на чайките. Да виждам дирите на платноходките. Да съм затворена насред соления си път. Да ме подхващат бури. Да ме люлее вятър. И да ме гонят рибите.

Спомняш ли си бреговете. От мокър пясък. С вълни, които се разбиват в тях. Спомняш ли си стъпките ни. Които времето отнесе... Аз ще се върна там. Без теб. Ще търся същите скали. Ще търся същите вълни. И счупените миди. Които да порежат стъпалата ми. Аз ще оставям стъпки. Ще бродя сред вълните. Ще търся същите пролуки в небето. За да погледна същите звезди. За да огледам себе си в изгрева.
Аз ще си спомням. И ще посрещам призраците. Ще си говоря с вятъра. И ще го питам. Ще му задавам неизменните въпроси. Ще чакам шепота му. И ще се чудя как си. Дали си чел писмата ми. Дали си чувал сънните ми думи. Дали си спомняш. Мен. Морето. Пясъка.
Ще търся с поглед чайките. И спомена за платноходките. Ще се опитвам да усетя. Дима на огъня. И топлината на телата. Ще търся старите си сълзи. И път към хоризонта.

(на *.)