Ден първи
Пътуваме само нощем.
Каруцата, в която отвреме-навреме се качвам, когато се поуморя, е една от най-удобните. И почти безшумна. Тя принадлежи на семейството на моите съседи. Много мили и добри хора, с които съм се разбирала прекрасно и преди нападението над нашето малко градче. И всъщност на тях дължа и спасението си, защото ако не бяха ме взели с тях, сега най-вероятно щях да съм едно полуразложено тяло, проснато насред улицата, със безсрамно отметнати нагоре поли и много мухи, кръжащи над и по него, снасящи своята безбройна челяд във всяка рана, нанесена с остриетата на ятаганите на нашите нападатели. Виждахме такива гледки навсякъде, откъдето минавахме. От опожарените къщи понякога пролайваше оцеляло куче или тайнствено оглеждаща се в нас котка пресичаше пътя ни. И само поради милостта на мрака гледките бяха не толкова зловещи, колкото дневният изглед на кръв и изсипани вътрешности.
Луната беше пълна. Светеше добре и внасяше спокойствие в душите ни. Пътят пред нас изглеждаше безкраен. Не бяхме много сигурни дали няма да попаднем на постове, оставени от враговете ни, но назад бе най-сигурният път.
Детенцето от предната каруца проплаква кратичко и пак настава тишина. Мъжете вървят повече време пеша, но веднага щом спрем някъде, те събират дърва и лягат да си починат, оставяйки само по двама от тях на пост. А ние, жени и момичета, започваме да готвим, шием, перем, да лекуваме натъртени крака или спукани мазоли. И едно ухапване от змия... Почти всички се познаваме, а тези, които не познавахме преди, бързо опознахме. Когато останем далеч от мъжкте уши, започваме да гадаем колко ли от нашите съграждани са оцелели, но не се поддаваме на мрачните мисли от рода на тази, че сме единствената оцеляла общност. Май всеки от нас предпочита да мисли, че някъде там, в края на нашето пътуване, ще се намерим с всичките си близки и всичко ще потече по обичайния си ред... Децата щъкат уморено около нас, докато стане готово яденето, а после бързо заспиват, успокоени от майчина прегръдка, приказка или песен. И единственото в групата ни бебе е кротичко, та не се страхуваме, че ще ни издаде с плача си. Майката, слава богу, има кърма и то е доволно и сито. Има две дечица без родители и едно момченце, което е само с баща си. Милият човек бе побелял за един ден... а фигурата му сякаш се бе смалила от мъката. Помагаме на всички и никой не се оплаква от никого. Пътуваме трети ден и трябва да намерим град или село, което да не е било опожарено, за да заредим припасите си с храна. Вода намираме, защото пътят се вие около коритото на нашата река. Трябва да си набавим и лекарства и някои дрехи и завивки, но това не е първа грижа...
Когато вече всички се нахранят и легнат да спят, няколко дежурни жени отиват да измият съдинките и докато си легнат и те, утрото настъпва...
Ден втори
Стигнахме едно село! Цяло! Непокътнато! Изпратихме трима мъже да огледат обстановката там и скоро те се върнаха с доклада, че няма живо пиле там, но има храна и легла. Толкова бяхме радостни - най-после нормално хранене и спане! Негласно избраният от нас съвет набързо обсъди вероятността това да е някаква клопка и реши да изпрати половината от нас за първия ден и ако няма опасност, на сутринта да се присъедини към тях и останалата част. Трябваше да изберат кой да остане в лагера и кой - в селото. Труден избор. Дадох предложение за теглене на жребий и те с облекчение приеха. На мен и семейството, с което бях, ни се падна да останем в гората. Нищо, сигурна бях, че на другия ден щях да спя в легло и да ям до насита, седнала човешки на трапезата.
Нощта мина много бързо и въпреки че не спах много, от мераци, усещах че надеждата ми дава нови сили. Преди да настъпи утрото всички ние отидохме в селото, а там, вече сготвили, ни посрещнаха хората от първата група. Бяха се изкъпали и изглеждаха освежени и обнадеждени. Радвахме се като деца на леглата с възглавници и завивки. И този ден спахме не само "като", но и в буквалния смисъл къпани...
Ден трети
През нощта съветът бе се събрал решил да останем тук колкото да съберем достатъчно провизии, толкова колкото можем да превозим, и веднага след като се възстановим, пак да потеглим по течението на реката. На никого от нас не му се искаше да напусне това станало за нас райско кътче, но трябваше да ги послушаме и започнахме да обхождаме всяка къща и да събираме всички вещи, които ни се стореха полезни, заедно с всичката храна, която можехме да намерим. Товарехме каруците и доста бързо успяхме да ги претоварим дори. Улисани бяхме в работа, но тя не ни гнетеше толкова, колкото въпросът - какво ни чака по пътя ни напред... С наближаването на утрото вече почувствах умора и заспах веднага щом главата ми се допря до възглавницата.
Ден четвърти
Това, което помислих за ударите на ковач по неговата наковалня, бяха удари на ятагани по всеки предмет, който им се изпречеше пред погледа. Сънят ми прекъсна толкова внезапно, че разбрах какво става едва когато в стаята нахлуха пет-шест човека със страховит вид и закрещяха нещо заплашително, сочейки с ятаганите си към нас. В стаята имаше само един мъж, мъжът на съседката, и те го извлякоха навън, а съседката пищеше пронизително и ги умоляваше да го оставят... детето-полусирак също ревна, а аз и още две момичета се опитвахме да се смалим и останем незабележими. Тогава на един от тях му направи впечатление красотата на момичето точно до мен. Едва ли имаше и четиринадесет години, милото дете. Онзи изверг доближи светкавично до нас и дръпна момичето толкова рязко, че то буквално се залепи за него. Трескаво се опитвах да измисля нещо... плачеше ми се от безсилие. И тогава станах и му се усмихнах толкова изкусително, колкото една жена може да се усмихне на този, когото желае... Подмамвах го с пръстче да се доближи и прокарвах езиче по устните си, придавайки дяволит израз на очите си. Неговите другари му казаха нещо, засмяха се и той пусна момичето, което бе припаднало в ръцете му. Тогава той ме доближи, впил изпитателно поглед в мен, и положил ръка върху оръжието си. Но вече виждах онова замъгление в погледа, присъщо на мъжете, когато желанието надделява над здравия разум. Ммммммммммм... сластно изстенах аз и го прегърнах, впих устни в неговите, вкарах езика си в устата ми и той отвърна на повика на тялото ми по твърде еднозначен начин. Другите излязоха, смеейки се и ни оставиха, като подкараха пред себе си жената, момичетата и детето.
Онзи нещастник толкова се бе разпалил вече, че не дочака да направя нищо повече, а разкъса дрехите ми и започна да ме хапе и стиска... оставих го. Положи ме внимателно на леглото, но толкова грубо проникна в мен, че исках да изкрещя, разкъса ме... но стисках зъби, с нищо не трябваше да издавам, че не съм опитна. Поглеждах с надежда към ятагана, който той остави долу до леглото, но не се надявах много, че ще съм по-бърза от него... Обаче само надежда ми бе останала, нищо друго.
Когато той свърши, аз вече бях ни жива, ни умряла. Той се търкулна до мен и продължи да ме гали, но очите му се затваряха и реших, че това е единственият момент, от който трябва да се възползвам.
Скочих, грабнах ятагана и замахнах... уви - той бе скочил вече и в следващия миг ръцете ми бяха отзад, а ятагана проряза въздуха над главата ми... но спря. И животът ми бе пощаден, но вече нищо не струваше за мен... Очите му ме гледаха тъжно, сякаш знаеше нещо за мен. А от моите се ронеха сълзи и исках да умра. Показах му с жест това. Помолих го с думи... знам, че ме разбра. Но само поклати глава и излезе навън.
И след десетина минути глъчка на двора и на пътя, цялата банда се изнесе от селото, без да посече никого. Излязох навън и търсех дълбок кладенец, в който да се хвърля, въже, на което да се обеся, нож, с който да се пробода... а всички ме прегръщаха и плачеха с мен. Не ме пускаха, а аз исках да си отида. И тогава момичето, онова, красивото, милото момиче, пощадено от съдбата, дойде и ме целуна ми каза - сестро, обичам те, бъди ми кака, защото аз си нямам вече кака... искам те винаги до мен и с мен. И ме наметна със своя дълъг плетен шал, отведе ме до огнището, положи главата ми в скута си и запя - тихчко и простичко напевче от детските ми години...
--------------
Сънувах това в течение на няколко месеца, на пресекулки, с продължения и с повторения, и го изстрадах насън... след няколко месеца това се повтори още веднъж. Когато намерих обяснението, че може би си припомням някой от предишните си животи, тогава спрях да го сънувам. Но понякога виждам в други сънища съшите лица.
Няколко пъти се опитвах да си внуша да продължа съня оттам, където той завърши. Исках да разбера дали сме стигнали спокойно и мирно място... дали моята сестричка е намерила своя принц, дали другите са ме презрели заради постъпката ми, дали срамът ми е надделял и все пак съм прекратила живота си... но не се получи.
А... понякога си мисля, че може би аз съм била онова момиче, което сънуваната от мен жена е спасила. Когато сънувах това, бях на около 13-14 години. И ако изобщо има нещо вярно в моите опити да си обясня тази поредица от сънища (като филм)... вероятностите са две - може да съм едната или другата - във втория случай би означавало, че съм кармично задължена да извърша нещо такова за някого - да го спася... пфу, навлизам в дебри, изпълнени с неща, които май е по-добре да не бъдат събуждани:)))