автор: meiia

Все някога вратата ще отвориш.
Забравил си си нещо и се връщаш.
Уж някак бегло ще ме заговориш
и ще ми кажеш,че съм си същата.
Ще се стопяваш в тази дълга пауза,
защото,знам,не искаш да отиваш
сам в червеното око на залеза
и от гнева му вечно да отпиваш.
Ще ти ухая цяла на треви задъхани,
заплели се в косата ми разресана.
От север идеш,обрасла е със мъхове
душата ти.А в клоните ми има песен.
Но ти за нея нямаш слух и вяра.
Едва дочуваш птиците в листата.
Тръгвай,залезът пътеките изгаря.
Да ти помогна да си събереш нещата?