Спирам на паркинга пред блока, излизам от колата и решавам да си направя една разходка, преди да се прибера в къщи.
Жена ми ще ходи на гости тази вечер - някаква нейна колежка има рожден ден, така че мога спокойно да походя сам. Както всъщност и предпочитам.
Напоследък, работното ми време преминава основно пред компютъра, което определено ограничава физическото ми натоварване. През лятото обичам да карам колело - поне по няколко пъти на седмица, но когато започнат есенните дъждове, колелото остава в коридора и търпеливо очаква пролетта. Някои от познатите ми ходят да бягат, или - да плуват в басейна, други си разхождат кучетата. Аз не си падам особено по бягането, не мога да плувам добре, а домашният любимец - мързеливият сиамски котарак, предпочита топлината на парното пред безцелното скитане по студа. Така че, разходките си остават за мене най-предпочитания начин за раздвижване през есента и зимата.
Понякога и настроението - след работния ден се нуждае от малко "освежаване". За да се "снеме стреса" - както сега е модерно да се казва, и за да се подготвим за вечерта в познатата до болка семейна атмосфера. Имам си няколко маршрута за ходене, в зависимост от времето, атмосферните условия и - разбира се - настроението. Днес решавам да отида до малката книжарница, в сградата на пощата. Не, че ще търся нещо определено, но знам, че това със сигурност ще повлияе благотворно на споменатия вече процес за "снемане на стреса". Основна причина за това обаче не са точно книгите, които могат да се разгледат и купят там, нито пък останалите стоки - дискове, фонокарти, справочници, а красивото момиче зад щанда…
Малката книжарничка се е приютила във фоайето на новата Централна поща. Погледната отвън, прилича едва ли не на аквариум, сглобен набързо от леки остъклени плоскости. Поради тази причина - почти всичко, което се предлага там, може да се разгледа еднакво добре - както отвътре, така и отвън. Наоколо няма прозорци и дневната светлина почти не достига до нея. На пръв поглед не изглежда особено приветлива, но... само на "пръв поглед". Защото влизайки в нея, първото нещо, което ще забележите е усмивката на Албена.
Албена е момичето, което от няколко години работи там. Тя е стройна, с руси коси и изящна фигура, а на лицето й почти винаги грее усмивка. Или поне - винаги, когато ме посреща. Очите й са тъмни и дълбоки, понякога ми се струва, че ако се вгледам по за дълго в тях, като нищо ще ме погълнат...
Албена е винаги елегантно облечена, на нея еднакво добре й отиват както панталоните, така и полите. Защото за фигура като нейната, повечето жени могат само да мечтаят. И все пак, когато Албена е с пола, то тогава тя наистина изглежда зашеметяващо! По простата причина, че полата почти винаги е къса, а пък краката й са направо страхотни! Дълги, с изящна линия, те привличат веднага погледите - както мъжките, така и женските. Първите - изпълнени с възхищение, а другите - преливащи от завист.
С две думи - Албена е красивото момиче зад щанда на книжарницата. Понякога си мисля за нея като за златната рибка, която рибарят от приказката, вместо да пусне обратно в морето е затворил в аквариум. Може би, защото не е успяла да изпълни трите му желания? Или просто - защото е решил да запази красотата й само за себе си...
Наближавам вече сградата на пощата. Още е рано - малко след пет часа, но слънцето вече е залязло и денят си отива. Днес е първият петък от Новата Година - коледно-новогодишните празници са отшумели. Вече съм във фоайето и хвърлям един поглед към книжарницата. Няма посетители, само Албена е там, в дъното - седнала е и чете някаква книга. Отварям вратата и влизам, тя вдига поглед от книгата и както винаги се усмихва мило:
- Здравей! - казва ми тя.
- Здравей! - казвам аз и се сещам, че всъщност не съм я виждал от "миналата година" - Честита Нова Година, Албена! Пожелавам ти да си жива, здрава, щастлива и все така хубава!
- О, благодаря ти! - лицето й грейва с още по-ослепителна усмивка - За много години! И аз ти пожелавам здраве и много щастие! И - благодаря за комплимента, но... за съжаление вече не съм на двадесет. - в гласа й като че ли се прокрадва малко тъга.
- Един мой колега казваше, че "Жената е на толкова, на колкото изглежда, а пък мъжът - на толкова, на колкото се чувства." А ти определено не изглеждаш на много "над двадесет" успокоявам я аз съвсем основателно.
Тя отново се засмива, а аз забелязвам, че е с една от своите поли, които - както вече споменах - откриват страхотна гледка! Красивите й крака са в тъмни мрежести чорапи, което допълнително засилва въздействието им. Опитвам се да не гледам постоянно към тях, за да не изглеждам прекалено нахален в очите й. Чудя се - как може по това време в книжарницата да няма никой! Явно ценителите на женската красота в малкия ни град са на изчезване. Е, мисля си - тъкмо ще мога да си поговоря с нея на спокойствие, преди да тръгна обратно.
Албена вече е застанала до мене и ми обяснява, какви нови книги е получила в последните дни. Усещам лек приятен аромат на парфюм, слушам я внимателно и в същото време я разглеждам крадешком. Тя ми показва някаква книга - знае, че се интересувам от компютърните, но аз разбира се, не гледам книгата. Вниманието ми е привлечено от ръката й - изящна като фигурата й, с дълги пръсти, като на пианистка.
- Как прекара празниците - пита ме тя?
- Както обикновено - казвам аз. В семейна обстановка - "на масата", пред телевизора. Малко скучно, но... Ами ти?
- И аз така. Бяхме си в къщи на Нова Година - до полунощ. Е, после отидохме на гости у едни познати. Беше по-весело - в компания.
- Аз пък завърших новогодишната нощ пред компютъра. Поздравих приятелите от Интернет и после си легнах.
- Защо не сте отишли някъде другаде? - пита ме тя.
- Ами... изкарахме един от обичайните пред-коледни банкети - на ресторант, после пък ме каниха на коктейл - пак в същия ресторант. Честно казано - не ми се ходеше и на Нова Година - отново на ресторант.
- А на мене много ми се искаше да отидем някъде - в заведение, на ресторант например. Където има повече хора е по-весело. И най-вече може да се танцува на воля! Но... за съжаление не можахме да си го позволим тази година. - казва Албена, а в гласа й отново забелязвам лека тъга.
Сещам се, че днес ми попадна някакъв музикален диск и решавам да си купя от нея един - за запис. Не, че си нямам в къщи, но все пак - да не си тръгвам с "празни ръце". Тя ми предлага от тези, които смята, че са по-добри за целта, а аз предоставям на нея избора на цвета - тъмно-виолетов. В този момент влиза още един посетител и аз решавам, че вече ми е време да тръгвам, все едно - разговорът ни вече е прекъснат.
- Чао! - казвам аз - Пожелавам ти приятна вечер!
- Чао, чао! Приятна вечер и на теб! - усмихва ми се за последно Албена.
Излизам навън - вече е съвсем тъмно - и поемам по обратния път към къщи, като размахвам прозрачната чантичка, в която е диска. Не че не можех да си го сложа в джоба на палтото, но Албена ми каза, че така трябва да е "по европейски" - в чантичка. Пред очите ми все още е очарователната й усмивка. Припомням си целия разговор и ми става неудобно, че наговорих всичките тези неща - за ресторанта. Аз - почти отегчен - от банкетите, а тя въпреки желанието си да прекара по-весело Новогодишната нощ не е могла да си позволи цената на кувертите. После изведнъж въображението ми започва да рисува една почти невероятна Новогодишна нощ, в някакъв приказен ресторант, с много весели лица наоколо. Аз съм на дансинга, притиснал Албена до себе си, а тя е с един от страхотните си костюми - с пола, разбира се, и току-що е получила наградата "Мис Нова Година"!
А очите й - грейнали от радост - и по-дълбоки от всякога, бавно, бавно ме поглъщат...
Неусетно съм стигнал до в къщи, влизам в блока и тръгвам по стълбите нагоре. Чувствам се добре - след разходката, "стресът" почти е изчезнал и аз отново съм готов за вечерта - в къщи. Още малко и котаракът ще ме посрещне с радостното си "Мяу". Синът ми - седнал пред компютъра - ще хвърли един поглед през рамо и ще каже "Хай", а след час ще се завърне и жена ми - от рождения ден и всичко ще протече - както обикновено. Както почти всяка вечер...
Но... пред очите ми все още грее усмивката на Албена - красивото момиче от малката книжарничка, а незнайно защо ме е обзела и някаква необяснима тъга. Може би - тъга - по отминалата младост, или - тъга по нещо неизживяно... А може би - просто, защото всичко истински красиво на този свят навява и малко тъга...
18.01.2005