автор: Niq_Nichiq

Вампирски ден. I cannot be forsaken because I'm not the only one...
Много се чудех дали да продължа да пиша. Стоях пред монитора и слушах музика. Amy Lee - Broken, Keane - Somewhere Only We Know, Massive Attack.
Гледам как стрелките на часовника пълзят по циферблата, след това ускоряват ход, а накрая тичат.
Пия чай. Пия мляко. Пия кафе.
Имам чувството, че стоя на тоя стол и пред този компютър часове, дни, години.
Очите ми парят. Протягам се и ставам да се поразтъпча. Краката ми са изтръпнали. Пускам филм и започвам да се разхождам из стаята, подскачам наоколо, удрям мекото кресло. Обичам да го правя. Колкото бой е изяло от мен.
Какво ще гледам ли? "Интервю с вампир". Пак.
Обичам книгите на Ан Райс и филмите, правени по тях. "Кралицата на прокълнатите".
Гледам как Луи се гърчи, как протестира срещу собствената си природа на убиец, как не иска да признае истината за това, в което се е превърнал и си мисля "Искам да вампирясам.".
Той ме попита защо. Как да обясня, че искам често да съм нещо зло, мрачно и тъжно?
Вампирите са едни от най-тъжните и самотни същества. Както се казва във филма "нямат силите да понесат безсмъртието".
Защо искам да вампирясам?
Хората се променят само, защото осъзнават,че пилеят малкото време, което им е дадено. (в това изречние има прекалено много запетаи, чието място не знам къде точно е. Извинете ме.) Ако един човек е в тежка депресия, инертен е, не му се прави нищо и по цял ден иска само да се крие от света и нищо друго единственото, което го изкарва от това състояние е страхът от смъртта. Ако той имаше безконечното време, което вампирите имаха пред себе си сигурно щеше да прекара вечност в това състояние. На място топло и уютно като в бърлога. Значи е хубаво да си смъртен. Май.
Ако бях вампир щях да мога да прекарам поне 100 години в криене в топлото легло, 100 години в четене, 100 години в гледане на филми, 100 години в сън. 100 години в мечти, 100 години в плуване. Но нямам това време...
Ако някой чете това може да си помисли "Добре де, защот точно вампир? Трябва само да поискаш да бъдеш безсмъртна? Защо трябва да се набутваш между шамарите и да искаш всички неприятности?".
Нека да отговоря на този, който би питал. Останалите моля за извинение за прекъсването.
Знам, че съм силна. Знам, че мога всичко. Но не знам как да използвам тази силна. Мисля си, че ако е за нещо лошо тя някак сама ще изтече от мен и ще облекчи вечното главоболие и лошите сънища. А може би ще е точно обратното... Някак е по-лесно да твориш зло отколкото добро. Искам да вампирясам. Искам, искам, искам. Дълго време смятах себе си за някакво чудовище, а хората ме наличаха Лечителка, Ангел, Светлина. Вече и идея си нямам какво съм. Нито коя съм.
Мисля си, че вампирите са толкова самотни, меланхолични и тъжни, защото са това зло. Аз имам първата част от това уравнение. Ако вампирясам поне ще имам обяснение защо съм такава. Защо съм това, което съм.
Ненормално, нали?
Вампири не съществуват. Така ми казаха. Добре.
Продължавам да подскачам наоколо и да гледам. Ето, че Лестат дава Клаудия ( или Клодия) на Луи, за да го задържи до себе си. След това Арманд отнема Клаудия (или Клодия) от Луи, за да го задържи до себе си...
Любовта прави вампирът човек. А какво прави човека вампир? Липсата на любов?
Дали е по-добре да си обичал и да си изгорял отколкото да не си обичал изобщо? В духа на моите вечни философствания е ясно, че ще избера първото.
Някак блудкаво и предсказуемо е.
Клаудия става вампир и казва "I want some more". Мисля си, че ако Лестат или Луи ме направят вампри и аз бих казала това. И аз бих захапала ръката, даваща утеха и забрава. И аз бих пила кръвта, даваща спасение.
В този момент Мълчаливеца казва:
- Искаш ли да захапеш моята ръка?
- Може ли?
- Може.
Ако той беше тук до мен аз наистина бих захапа ръката му. Може би, за да му покажа, че не трябва толкова лесно да се отдава на болката. Особено за същество като мен.
Искам да го видя усмихнат. Хубава, широка усмивка и малко светлина в очите. Не тъга.
Вечер е. Отпускам се назад в удобния стол и гледам, написаното в чата. Затварям очи за момент. Какво съм аз...
Свих се в стола и оставих умът ми да върши това, което иска. Нямах желание да го направлявам.
А той ме отведе в някаква тъмна стая. Навън валеше, а аз се бях сгушила в леглото. Студено е. Някой влиза, намърдва се до мен в леглото и ме прегръща. Вече е топло.
Хубаво е да можеш да си представиш това.
Нетът ми прекъсна. Мразя го.
Пускам си един душ и излизам. Не ми се излиза. Но трябва. Трябва да направя усилие да изплувам. Като онзи Майол. Нали се сещате...
Искам да изплувам. Искам да се махна. Искам един ден да се събудя с усмивка и да няма лоши сънища, да не искам да вампирясвам, да искам да творя добри неща. Не че сега не иска. Просто не мога. Както не мога и злини да върша. Какво мога изобщо...
Смях се много докато гледах с гаджето "Крал Артур". Да ме питате не мога да ви отговоря какво смешно намерих. Беше ми весело. Махалото се връщаше в другата крайност след като е било в едната. От тъга и меланхолия към безмерна радост. Някой ден тези емоции ще ме убият. Крайностите ме убиват.
Влизам вкъщи. Късно е. Знам, че Мълчаливецът няма да е в чата. Просто усещам.
Но все пак аз съм там. Заговорих се с един непознат. Говорихме дълго. Реших да си лягам.
- Не си лягай. Моля те!
Но аз си легнах, а той написа "Може ли да те гушна".
Не може. Не искам. Нищо не искам. Искам да спя сама. Защото искам да ме гушне някой. Идиотщина, нали?
Уцли Пуцли се настанява при мен. Явно усеща, че съм тъжна. Клъвна ме по носа за лека нощ и отнесохме.
Сънувам. Чувам позната песен в съня.

I'm trapped in this world
Lonely and fading
Heartbroke and waiting
For you to come
We are stuck in this world
That's not meant for me
For me...

Пак няма да се спи. Тежка нощ...